И тогава я видях. Прекратих разговора.
Беше се дегизирала добре. (Износена републиканска униформа, която трябваше да бъде носена само от войниците новобранци, в резултат на което не биеше на очи и лесно може да остане незабелязана; войнишко кепе бе спуснато ниско над лицето й и само няколко тъмночервени кичури се подаваха под него.) Но дори от тази дистанция разпознах лицето й — студено и сурово.
Командир Джеймсън.
Небрежно извърнах очи и се престорих, че тършувам из джобовете си за нещо, но отвътре сърцето ми блъскаше яростно. Тя беше тук, в Лос Анджелис, което означаваше, че по някакъв начин бе успяла да избяга от битката в Денвър и се бе измъкнала от лапите на републиката. Дали беше твърде голямо съвпадение, че се намираше на едно и също място с мен? Вероятно беше тук, защото знаеше, къде ще съм аз? Колониите. Сигурно имаше и други съгледвачи. Ръцете ми се разтрепериха, когато тя ме подмина от другата страна на улицата. По никакъв начин не показа да ме е видяла, но аз знаех, че ме е забелязала. Беше невъзможно да не ме забележи в този пуст район, а и аз не бях дегизирана.
Когато най-после бе с гръб към мен, скръстих ръце, наведох леко глава и отново се свързах с Андън.
— Виждам я. Тя е тук. Командир Джеймсън е в Лос Анджелис.
Гласът ми беше толкова тих и приглушен, че Андън не успя
веднага да ме разбере.
— Виждаш ли я? — попита невярващо той. — В един и същ район ли сте?
— Да — прошепнах. Внимавах да не изпусна от очи изчезващата фигура на командир Джеймсън. — Може да е тук с определена цел и да се опитва да разбере къде ще ме отведе джипът или как да те открие. — Когато се отдалечи още повече, у мен се надигна непреодолимо желание да я последвам. За първи път от дълго време уменията ми на агент се обадиха в мен. Политиката беше свършила — внезапно отново се бях оказала на бойното поле. Когато зави зад ъгъла, незабавно изоставих позицията си и тръгнах след нея. Къде отиваше?
— Тя се намира между Езерния и Колорадо — прошепнах бързо на Андън. — Завива на север. Докарай войници тук, но не й позволявай да разбере, че я следят. Искам да видя къде отива.
— Преди Андън да успее да каже нещо друго, сложих край на обаждането.
Вървях покрай стените на сградите, стараех се да стоя колкото се може повече в сенките и минах напряко през една алея в посока на улицата, където командир Джеймсън бе изчезнала. Вместо да надникна иззад ъгъла и по този начин да се издам, аз се спотаих в алеята и пресметнах колко време беше изминало. Ако беше продължила да върви със същото темпо по същата улица, трябва да бе минала покрай тази алея преди поне една минута. Внимателно се понаведох, докато успях да хвърля бегъл поглед към улицата. Действително беше минала покрай мен и вече виждах гърба й, докато тя енергично се отдалечаваше. Този бърз поглед също така ми бе достатъчен, за да ми каже и още нещо — тя също говореше по микрофона си.
Искаше ми се Дей да е с мен. Той мигновено щеше да открие най-добрия начин да се придвижи незабелязано по улиците. За секунда имах намерение да му се обадя, но щеше да му отнеме твърде дълго да пристигне тук.
Вместо това проследих командир Джеймсън. Вървях по петите й почти цели четири пресечки, докато не навлязохме в участък от Рубинения, който граничеше с част от „Батала“, където по улицата имаше разположени две или три пирамидални бази за въздушни кораби. Тя отново зави. Побързах, за да завия след нея… но когато погледнах надолу по улицата, беше изчезнала. Вероятно беше разбрала, че някой върви след нея — в крайна сметка командир Джеймсън беше много по-опитна в подобно проследяване от мен. Погледнах към покривите.
Гласът на Андън се разнесе с пращене в слушалката ми.
— Изгубихме я — потвърди той. — Без много шум предупредих войските да се оглеждат и веднага да докладват. Не може да е стигнала далеч.
— Вярно е — съгласих се, но раменете ми увиснаха.
Тя беше изчезнала безследно. С кого ли бе разговаряла по микрофона? Очите ми огледаха внимателно улицата и се опитаха да отгатнат защо бе дошла тук. Може би разузнаваше. Тази мисъл ме смути.