— Връщам се обратно — най-сетне прошепнах в микрофона си. — Ако подозренията ми са верни, то тогава можем…
Чу се свистене във въздуха — нещо експлодира пред очите ми. Трепнах и инстинктивно се хвърлих на земята зад близкия контейнер за боклук. Какво беше това?
Куршум. Погледнах към стената, където се беше забил. Липсваше малко парченце тухла. Някой се бе опитал да ме застреля. Това, че внезапно се бях обърнала, за да се върна по пътя, откъдето бях дошла, сигурно е било единственото нещо, което беше спасило живота ми. Проведох нов трескав разговор с Андън. В ушите ми нахлу кръв като приливна вълна от шум, която блокира логиката и даде път на паниката. Още един куршум отскочи с искри от метала на контейнера за боклук. Нямаше съмнение, че ме бяха нападнали.
Прекъснах разговора. Откъде стреляше командир Джеймсън? Дали имаше и други с нея? Войници от колониите? Войници на републиката, станали предатели? Не знаех. Не можех да разбера. Не чувах и не виждах…
Сред надигащата се паника чух гласа на Метиъс. Запази спокойствие, Джун, майско бръмбарче. Логиката ще те спаси. Концентрирай се, мисли, действай.
Затворих очи, поех си дълбоко въздух, треперейки, и оставих съзнанието ми да се успокои за секунда, да се концентрира върху гласа на брат ми. Сега не беше моментът да рухвам. Никога не бях позволявала на емоциите да вземат връх над мен и нямаше да започна да го правя сега. Мисли, Джун. Не бъди глупава. След толкова месеци на политически пазарлъци, след толкова дни на война и смърт, бях започнала да подозирам всичко и всички. Ето как колониите можеха да ни разделят… не с техните съюзници или оръжия, а с тяхната пропаганда. Със страх и отчаяние.
Паниката ми изчезна. Логиката отново дойде на мястото си.
Първо извадих пистолета от кобура си. След това направих провокиращо движение, сякаш възнамерявах да изляза иззад прикритието на контейнера за боклук. Вместо това останах на място — но маневрата ми бе достатъчни, за да провокира още един изстрел. Искра! Тя рикошира от тухлената стена, където бе опрян гърбът ми. Мигновено хвърлих поглед към следата, която остави куршумът и определих откъде е дошъл. (Не беше от покривите — ъгълът не бе достатъчно широк. Някъде от четвъртия или петия етаж. Не от сградата право срещу мен, а от онази до нея.) Погледнах към прозорците на тези етажи. Няколко бяха отворени. Първоначално исках веднага да се прицеля в тях, но след това си напомних, че мога да улуча неволно някого. Вместо това проучих сградата. Имаше вид или на радиотелевизионна станция, или на военна резиденция — беше достатъчно близо до въздушните бази, което ме накара да се запитам дали не бе използвана като позиция, откъдето да се наблюдават въздушните кораби.
Какви планове кроеше тя, включваха ли те въздушните бази? Дали колониите не планираха изненадваща атака тук?
Отново щракнах микрофона си.
— Андън — прошепнах, след като въведох кода му. — Измъкни ме от тук. Използвай проследяващия сигнал на пистолета ми.
Но обаждането ми не успя да се осъществи. Само след стотна от секундата още един куршум се заби точно над главата ми — този път се дръпнах и се прилепих плътно под контейнера за боклук. Когато отворих очи, установих, че се взирам право в студените зеници на командир Джеймсън.
Тя се опита да ме сграбчи за китката.
Измъкнах се мълниеносно изпод контейнера за боклук, преди да успее да ме достигне. Извъртях се, за да насоча пистолета си към нея, но тя вече се бе отместила. Нейният пистолет беше вдигнат. Веднага разбрах, че не се целеше, за да ме убие. Защо? Въпросът мина през ума ми със скоростта на светлината. Защото колониите ме искат жива, защото ще ме използват, за да сключат сделка.
Тя стреля, претърколих се на земята. Куршумът мина на сантиметри от крака ми. Скочих и отново се прицелих към нея — този пък стрелях. Не успях да я улуча за съвсем малко. Тя приклекна зад контейнера за боклук. В същото време отново се опитах да се обадя. Успях.
— Андън — задъхано извиках в микрофона, докато се обръщах, за да побягна. — Измъкни ме от тук!
— Вече сме на път — отвърна Андън.
Спринтирах зад ъгъла, когато зад гърба си чух още един изстрел. Той беше последният. Точно навреме с пълна скорост пристигна джип и спря със скърцане на спирачки на няколко метра от мен. Двама войници излязоха и ме прикриха, докато други двама се втурнаха по улицата след командир Джеймсън. Аз обаче вече знаех, че бе твърде късно и нямаше да я хванат — със сигурност тя също бе побягнала. Всичко свърши точно толкова бързо, колкото и започна. Качих се в джипа с помощта на войниците и рухнах на седалката, докато бързо се отдалечавахме. Адреналинът ми се покачи. Цялото ми тяло трепереше неудържимо.