Още няколко месеца — помислих си. — Само още няколко месеца, както прогнозираха лекарите, и може би тогава лекарството ще е подействало достатъчно, за да мога да се оперирам. Не трябва да се предавам.
Паскао извърна бледите си очи към мен, когато останах смълчан.
— Това, което ми обясни, ще бъде опасно — рече той. Изглеждаше така, сякаш подхождаше внимателно към темата. — Някои граждани иде загубят живота си. Просто няма начин да го избегнем.
— Не мисля, че имаме избор — отвърнах и на свой ред го погледнах. — Без значение колко деформирана е тази страна, тя все още е нашата родина. Трябва да ги призовем към действия.
Викове отекнаха откъм коридора, който се намираше от другата страна на нашия. Двамата с Паскао млъкнахме и се заслушахме за секунда — и макар да не бях напълно сигурен, щях да се закълна, че това беше Електорът. Странно. Не бях най-големият фен на Андън, но никога не го бях виждал да губи самоконтрол.
Двойните врати в края на коридора се разтвориха с трясък — внезапно виковете изпълниха помещението. Андън нахлу заедно с обичайната си свита от войници, а Джун вървеше до него Джун. Облекчение премина по цялото ми тяло. Скочих на крака. Лицето й светна, когато се затичах към нея.
— Добре съм — успокои ме тя и ми махна, преди да успея да си отворя устата. Гласът й звучеше нетърпеливо, сякаш беше прекарала целия ден в убеждаване на всички останали. — Те са прекалено предпазливи и затова ме водят тук…
Въобще не ми пукаше дали действаха прекалено предпазливо. Прекъснах я и силно я прегърнах. От гърдите ми падна тежест и останалата част от гнева ми нахлу.
— Вие сте Електорът — сопнах се на Андън. — Вие сте проклетият Електор на републиката. Не можете ли да направите необходимото собственият ви проклет кандидат-принцепс да не да бъде убит от затворник, който дори не можете да задържите зад решетките? Какви са тези охранители, които имате, така или иначе — групичка от кадети първокурсници?
Андън ми хвърли опасен поглед, но за моя изненада не каза нищо. Отдръпнах се от Джун, за да мога да уловя лицето й в ръце.
— Добре си, нали? — попитах бързо. — Наистина ли си добре?
Джун вдигна вежди към мен и ме целуна бързо и успокоително.
— Да. Съвсем добре съм. — Тя хвърли поглед към Андън, но в момента той бе твърде зает да разговаря с един от войниците си.
— Намери ми хората, които трябваше да поемат кандидат-принцепса — строго нареди Андън на войника. Черни кръгове бяха очертани под очите му, а лицето му изглеждаше едновременно измъчено и разгневено. — Ако късметът не беше на наша страна, Джеймсън щеше да я убие. Обмислям да ги квалифицирам като предатели. Има предостатъчно място в двора за екзекуция за всички тях.
Войникът застана мирно, след което се втурна заедно с още неколцина да изпълни нареждането на Андън. Собственият ми гняв избледня и ме побиха ледени тръпки от това колко позната ми беше неговата ярост. Сякаш гледах баща му.
Сега той се обърна към мен. Гласът му стана по-спокоен.
— Лабораторният екип ми каза, че досега брат ти се държи много смело по време на експериментите — рече Андън. — Искам отново да ти благодаря за…
— Не се престаравай — прекъснах го с вдигната вежда. — Цялата тази работа не е приключила още.
След дни като този, когато Идън щеше да посърне дори още по-бързо след всичките тези експерименти, можеше да не бъда толкова учтив. Сниших глас и направих опит отново да говоря любезно. Това имаше някакъв ефект.
— Да поговорим насаме. Електор, имам някои идеи, които трябва да споделя с вас. С тези последни новини за командир Джеймсън може да ни се открие възможност да създадем малко главоболия на колониите. Вие, аз, Джун и патриотите.
Очите на Андън станаха мрачни при това обяснение, устата му се сви в несигурна гримаса, докато оглеждаше присъстващите. Въпреки огромната, никога не изчезваща от лицето му, усмивка, настроението на Паскао сякаш не се промени. След няколко секунди обаче той кимна на войниците си.
— Намерете ни конферентна зала — заповяда Андън. — Искам охранителните камери да бъдат изключени.
Войниците се втурнаха бързо, за да изпълнят разпореждането. Докато вървяхме безмълвно след него, размених продължителен поглед с Джун. Тя е добре, не е наранена. И все пак се страхувах, че ще изчезне, ако проявя небрежност и отклоня погледа си от нея. Заставих се да се възпра да я попитам какво се бе случило, докато всички не се настаним, а изражението на лицето й също подсказваше, че тя изчаква подходящия момент. Ръцете ми копнееха да я прегърнат. Потиснах и това желание. Нашият танц един около друг винаги изглеждаше сякаш е обречен да се повтаря отново и отново.