Серж и Мариана. Конкурентите ми за званието Принцепс. Почувствах се изтощена само от мисълта за това.
На балкона, разположен на няколко десетки метра разстояние, седнал и пазен от двете си страни от пазачи, Андън изглеждаше спокоен, преглеждайки нещо с един от войниците. Беше облечен в красива сива военна куртка със сребърни копчета, сребърни пагони и сребърни отличителни знаци на ръкавите. От време на време хвърляше поглед към затворниците, които стояха в центъра на залата. Наблюдавах го известно време и се възхищавах на спокойния му вид.
Томас и командир Джеймсън щяха да получат присъдите си за престъпления срещу нацията.
Томас изглеждаше по-спретнат от обикновено — ако това въобще бе възможно. Косата му бе зализана назад и бях сигурна, че е изпразнил цяла кутия с вакса за всеки ботуш. Стоеше мирно в средата на съдебната зала и гледаше втренчено право напред с такава настойчивост, че всеки републикански командир щеше да се почувства горд. Зачудих се какво ли минава през ума му. Дали си представяше онази нощ в алеята до болницата, когато бе убил брат ми? Дали си мислеше за множеството разговори, които беше провел с Метиъс, за миговете, когато бе позволил бдителността му да бъде приспана? Или за съдбоносната нощ, когато бе решил да предаде Метиъс, вместо да му помогне?
Командир Джеймсън, от друга страна, изглеждаше леко разрошена. Студените й, безчувствени очи бяха фиксирани върху мен. Упорито ме наблюдаваше през последните дванадесет минути. Отвърнах на погледа й, опитвайки се да забележа някакъв белег на човечност в очите й, но там не съществуваше нищо друго, освен вледеняваща омраза, пълно отсъствие на съвест.
Извърнах очи, поех дълбоки, бавни глътки въздух и се опитах да се фокусирам върху нещо друго. Мислите ми се върнаха към Дей.
Изминаха 241 дни, откакто той бе посетил апартамента ми и се бе сбогувал. Понякога ми се искаше Дей отново да ме прегърне и целуне по начина, по който го направи в онази последна нощ, толкова близо един до друг, че едва си поемахме дъх, устните му нежно опрени в моите. Но след това се отказах от това си желание. Мисълта бе безполезна. Напомняше ми за загуба, точно както това, че седях тук и гледах надолу към хората, които избиха семейството ми, напомняше ми за всички неща, които някога притежавах — напомняше ми също и за вината ми, за всички неща, които Дей бе притежавал, а аз му бях отнела.
Освен това Дей никога повече нямаше да пожелае да ме целуне отново. Не и след като разбере защо го бях помолила да се върне в Денвър.
Сега Андън гледаше към мен. Когато срещнах погледа му, той кимна веднъж, оттегли се от балкона си и минута по-късно пристъпи на моя. Изправих се и заедно с охранителите си козирувах отривисто. Андън нетърпеливо махна с ръка.
— Моля те, седни — рече той. Когато отново се отпуснах в стола си, той се наведе на нивото на погледа ми и добави: — Как се чувстваш, Джун?
Опитвах се да спра руменината, която пълзеше по страните ми. След осем месеца без Дей в живота си открих, че се усмихвам на Андън, радвах се на вниманието му, понякога дори се надявах за него.
— Добре съм, благодаря. Очаквах с нетърпение този ден.
— Разбира се. — Андън кимна. — Не се притеснявай… съвсем скоро и двамата завинаги ще изчезнат от живота ти.
Той ме стисна за рамото, за да ми вдъхне увереност. След което си тръгна точно толкова бързо, изчезвайки с леко подрънкване от медали и пагони, и само миг по-късно отново се беше настанил на балкона си.
Вдигнах глава в напразен опит да бъда смела, знаейки че леденият поглед на командир Джеймсън все още е вперен в мен. Докато всеки от сенаторите ставаше, за да обяви гласно своя вот за присъдата й, аз стоях затаила дъх и грижливо изтласквах всеки спомен, който бе останал у мен за втренчените й очи, и го скатавах в един спретнат участък в задната част на ума си. Гласуването сякаш продължи вечно, макар че сенаторите бързо изрекоха това, което смятаха, че ще се хареса на Електора. Никой нямаше куража да рискува да се опълчи на Андън, след като бяха видели толкова много други осъдени и екзекутирани. Когато дойде моят ред, гърлото ми бе пресъхнало. Преглътнах няколко пъти и дадох своя вот:
— Виновна — изрекох със спокоен и ясен глас.
Серж и Мариана дадоха своя глас след мен. Проведохме още един цикъл на гласуване за Томас, след което приключихме. Три минути по-късно някакъв мъж (плешив, с кръгло, набръчкано лице и алена, спускаща се до пода роба, която той бе сграбчил с лявата си ръка) бързо пристъпи на балкона при Андън и трескаво му се поклони. Андън се наведе към мъжа и прошепна нещо в ухото му. Наблюдавах действията им с дискретно любопитство и се питах дали мога да предрека окончателната присъда по жестовете им. След кратко обсъждане Андън и приставът кимнаха. После приставът се обърна със силен глас към всички в залата.