Той отвърна на погледа ми, сякаш чу неизречените ми думи… и за първи път от месеци видях как част от онзи тъмен облак се разсея, тъмнината, която раждаше кратките му гневни избухвания, просветля.
Когато сянката на баща му вече не стоеше на пътя му, той беше красив.
— Ще направя всичко по силите си — прошепна той.
Дей
ВТОРАТА НОЩ, ПРЕЗ КОЯТО КОЛОНИИТЕ БЯХА ПРЕУСТАНОВИЛИ ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ.
Е, НЯМАШЕ СМИСЪЛ ДА СЕ ВРЪЩАМ ВКЪЩИ тази вечер. Двамата с Паскао трябваше да минем през Лос Анджелис и да маркираме врати и стени, известявайки безмълвно хората за нашата кауза, а най-добре можехме да го направим от някое централно място като болницата. Освен това исках да поседя известно време при Идън. Беше прекарал вечерта в даване на кръвни проби и това не му се беше отразило добре — откакто бях при него, повърна два пъти. Когато медицинската сестра бързо излезе от стаята с кофа в ръка, аз сипах чаша вода на брат си. Той я изпи.
— Има ли някакъв успех? — попита Идън със слаб глас. — Знаеш ли дали вече са открили нещо?
— Все още не. — Взех празната чаша от него и я върнах на подноса. — Ще мина обаче да се видя с тях след малко. Да разбера, докъде са стигнали. Дано всичко това да си е заслужавало.
Идън въздъхна, затвори очи и облегна глава на купчината с възглавници, наредени върху леглото му.
— Добре съм — прошепна той. — Как е приятелката ти? Тес?
Тес. Тя все още не се беше събудила и сега ми се искаше да можем да се върнем в онзи миг, когато тя все още можеше да оказва съпротива на лабораторния екип. Преглътнах трудно и се опитах да заменя болнавия й образ в главата си със сладкото, жизнерадостно лице, което познавах от години.
— Тя спи. От лабораторията казват, че все още има треска.
Идън изскърца със зъби и отново погледна към екрана, който следеше жизнените му показатели.
— Тя трябва да е мила — най-сетне рече той. — Съдейки по всичко, което съм чувал за нея.
Усмихнах се.
— Така е. След като всичко това приключи, може би вие двамата ще прекарате известно време заедно или нещо подобно. Ще се разбирате. — Ако всички успеем да се измъкнем от тази ситуация — добавих на себе си аз, след което бързо прогоних мисълта. По дяволите, всеки ден ставаше все по-трудно да не унивам.
Разговорът ни след това приключи, но Идън продължаваше да стиска ръката ми. Очите му останаха затворени. След известно време дишането му стана равномерно, потънал бе в сън, а ръката му се отпусна върху одеялото. Издърпах завивката, за да го завия до брадичката, наблюдавах го още няколко секунди и се изправих. Поне все още можеше да спи доста дълбоко. За разлика от мен. На почти всеки час през последните два дни се събуждах от някакъв отвратителен кошмар и трябваше да се отърва от него, преди отново да се опитам да заспя. Главоболието не ме напускаше като постоянен, еднообразен спътник, който ми напомняше за изтичащото ми време.
Отворих вратата и се измъкнах колкото мога по-тихо. Коридорът беше пуст, като изключим няколко сестри тук и там.
И Паскао. Той ме чакаше на една от пейките в коридора. Когато ме видя, стана и ми хвърли кратка усмивка.
— Останалите заемат позиции — каза той. — Всичко на всичко имаме около две дузини паркури, които вече са там и маркират секторите. Мисля, че е време и ние двамата да тръгваме.
Въведе ни в една по-голяма чакалня, а после в неизползвана болнична стая с изгасени светлини. Той включи лампите.
Очите ми незабавно се насочиха към нещо, оставено върху леглото. Приличаше на чифт костюми, черни, със сиви контури, като и двата бяха разположени спретнато върху стерилизираните одеяла. До облеклата имаше някакво снаряжение, което приличаше на миниатюрни пистолети. Бързо погледнах към Паскао, който пъхна ръце в джобовете си.
— Хвърли им едно око — посъветва ме той с тих глас. — Когато обсъждахме идеите този следобед заедно с Бакстър и няколко войници от републиката, те ни дадоха назаем тези костюми за нас паркурите. Джун твърди, че използва подобни екипи и линомети, за да се придвижва бързо из града, без да бъде забелязана. Ето. — Той ми хвърли единия екип. — Пробвай го.
Изгледах намръщено костюма. Не изглеждаше като нещо специално, но реших да не споря с Паскао поради липсата на достатъчно доказателства.
— Ще бъда в съседната стая — рече той и преметна своя екип през рамо. Докато минаваше покрай мен, ме тупна по гърба. — С тези неща няма да имаме проблем да обиколим Лос Анджелис тази нощ.