Опитах се да го предупредя, че заради последните ми главоболия и лекарствата вероятно нямаше да имам достатъчно сили да издържа на темпото му из целия град, но той вече беше излязъл през вратата и ме остави сам в стаята. Отново разгледах костюма, след което разкопчах ризата си.
За моя изненада комплектът беше лек като перце и удобно прилепна от краката чак до ципа на врата ми. Понаместих го около лактите и коленете, след което се поразтъпках. Удивих се, когато усетих ръцете и краката си по-силни от обикновено. Много по-силни. Пробвах един бърз скок. Костюмът пое почти цялата сила на тежестта ми и без много усилие можех да скоча достатъчно високо, за да прескоча леглото. Свих едната си ръка, а след това и другата. Усещах ги достатъчно силни, за да вдигна нещо по-тежко, отколкото бях свикнал през последните няколко месеца. Внезапна тръпка премина бързо през мен.
С това облекло можех да тичам.
Паскао почука на вратата и влезе облечен в своя екип.
— Как се чувстваш, хубавецо? — попита той и ме огледа. — Добре ти стои.
— За какво се използват? — попитах, като все още продължавах да изпробвам новопридобитите си физически сили.
— Как мислиш? Републиката обикновено снабдява войниците си с тях при тежки физически мисии. Имат специални пружини, инсталирани близо до ставите — лакти, колене, навсякъде. С други думи, екипировката ще те направи един малък акробатичен герой.
Невероятно. Сега, когато Паскао ми разясни, усетих съвсем леко придърпване на някакъв вид пружина по лактите си, както и едва доловимата мощ, която ми придаваше тя всеки път, когато свиех колене.
— Усещането е чудесно. Чувствам се, сякаш мога отново да се покатеря по някоя сграда.
— Ето какво си мисля пък аз — рече Паскао и отново сниши гласа си до шепот. Безгрижното му поведение се изпари. — Ако колониите приземят въздушните си кораби тук в Ел Ей, след като Електорът обяви капитулацията, републиката ще разположи войска на позиции, от които ще могат да проведат изненадваща атака срещу тези цепелини. Ще повредят адски много от тях, преди колониите въобще да разберат какво кроим. Аз ще поведа патриотите заедно с екипи на републиката, ще заложим бомби по някои от въздушните бази, които ще взривят корабите, които ще се приземят на тях.
— Замисълът ми се струва добър. — Внимателно сгънах едната си ръка, възхищавайки се на силата, която ми даваше костюмът. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите. Ако не изпълнех съвсем точно плана и канцлерът разбереше какво наистина кроим, то републиката щеше да загуби предимството от фалшивата капитулация. Имахме само една възможност да се справим.
Приплъзнахме стъклената врата на болничната стая и излязохме на балкона. Нощта беше хладна и ме освежи, отмивайки част от мъката и стреса от последните няколко дни. С този костюм отново се чувствах като преди. Хвърлих поглед към сградите.
— Ще изпробваме ли тези джаджи? — попитах Паскао и опрях линомета на рамото си.
Паскао се ухили и ми подхвърли флакон с яркочервен спрей за боядисване.
— Взе ми думите от устата.
И така ние потеглихме. Спуснах се до първия етаж толкова бързо, че замалко не загубих опора, след което безпроблемно слязох на земята. Разделихме се — всеки покри различна част от града. Докато се придвижвах из моя участък, не можех да не се усмихна. Отново бях свободен. Усещах вятъра и допира с небето. В този миг проблемите ми се стопиха и отново можех да избягам от грижите си — можех веднага да се слея с ръждата и отломките на града, да се превърна в нещо, което ми принадлежеше.
Проправях си път през тъмните алеи на сектор „Тангаши“, докато не се натъкнах на отличителните сгради — места, откъдето знаех, че хората ще минат, след което извадих флакона със спрей. Написах следното на стената:
ЧУЙТЕ ГЛАСА МИ.
Под него нарисувах онова, по което знаех, че всички ще разпознаят, че съобщението идва от мен: червен кичур коса върху очертанията на лице.
Сложих знака навсякъде, където можех да се сетя. Когато приключих, използвах линомета, за да се придвижа до съседния сектор и там повторих цялата процедура. Часове по-късно, когато косата ми беше мокра от пот, а мускулите ме боляха, се отправих към централната болница. Паскао ме чакаше отпред, а лицето му лъскаше от пот. Подигравателно ми изкозирува.
— Искаш ли да се състезаваме догоре? — попита той и ми се ухили.
Не отвърнах. Просто започнах да се катеря и Паскао ме последва, фигурата му беше почти невидима в тъмнината с безформени очертания, които подскачаха и се мятаха по етажите с лекотата на един истински паркур. Аз се втурнах след него. Още един етаж, а после още един.