— Говорете така, че да ви разбера — заявих нетърпеливо.
Лабораторният техник ме изгледа навъсено, сякаш аз можех да го инфектирам с отношението си.
— Нещо ни липсва — обясни той с възмутена въздишка. — Липсва ни някакъв компонент.
— Какво искате да кажете с това, че ви липсва нещо? — настоях аз. — Какво ви липсва?
— Някъде по веригата вирусът, който в момента причинява настоящето избухване на заразата, се е смесил с друг вирус. В резултат на това, нещо във веригата липсва. Смятаме, че може да е мутирал в колониите вероятно преди известно време. Дори преди месеци.
Сърцето ми се сви, когато осъзнах какво ми казваха те.
— Това означава ли, че лекарството няма да даде резултат?
— Не само няма да даде резултат. Проблемът е, че дори не знаем дали въобще ще можем да направим така, че да даде резултат. Идън не е първият пациент, който е бил заразен с това нещо. — Лабораторният техник отново въздъхна. — И освен ако не открием човека, от който произлиза този нов, мутирал вирус, не съм убеден, че въобще ще можем да създадем лекарство.
Джун
СЪБУДИХ СЕ ОТ ЗВУКА НА ВИЕЩА СИРЕНА, който се разнасяше из жилищния комплекс. Беше сигналът за внезапно нападение. За секунда отново бях в Денвър, седях с Дей в малкото кафене, осветено от фенери, докато лапавицата падаше около нас, и слушах как той ми казваше, че умира. Бях обратно сред паниката и хаоса по улиците, докато сирената виеше — държахме се за ръце и тичахме ужасени, търсейки прикритие.
Постепенно стаята ми се изгуби в реалността, а сирената не спираше да вие. Сърцето ми започна да блъска. Скочих от леглото, спрях се, за да успокоя скимтящия Оли, и се втурнах да включа монитора. Новинарските заглавия гърмяха силно, опитвайки се да надделеят над сирената, а в дъното на екрана течеше заплашително, червено предупреждение.
НАМЕРЕТЕ УКРИТИЕ.
Прегледах заглавията.
ВРАЖЕСКИ ВЪЗДУШНИ КОРАБИ ПРИБЛИЖАВАТ ГРАНИЦИТЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС.
ВСИЧКИ ВОЙНИЦИ ДА ДОКЛАДВАТ В СВОИТЕ МЕСТНИ ЩАБКВАРТИРИ.
ЕЛЕКТОР ПРИМО ЩЕ НАПРАВИ ИЗВЪНРЕДНО ИЗЯВЛЕНИЕ.
Бяха прогнозирали, че на колониите ще са им нужни още три дни, за да атакуват Лос Анджелис. Изглежда, че те бяха изпреварили графика и се подготвяха за края на тридневното примирие, което означаваше, че трябваше да вкараме в действие замисъла си по-рано от планираното. Запуших уши, за да не чувам сирената, втурнах се към балкона и погледнах към хоризонта. Утринната светлина все още бе слаба, а облачното небе не ми даваше възможност да виждам добре, но въпреки това точките, които бяха разположени над планинските очертания на Калифорния, бяха ясно различими. Дъхът ми секна.
Въздушни кораби. На колониите, на Африка — не можех да преценя от тази дистанция, но нямаше как да объркам факта, че това не бяха републикански цепелини. Въз основа на позицията и скоростта им те щяха да кръжат точно над централен Лос Анджелис, преди да бе изтекъл и час. Включих микрофона си, след което се втурнах към гардероба, за да си облека някакви дрехи. Ако Андън се подготвяше да направи обръщението си скоро, то несъмнено щеше да бъде обявяване на капитулация. А в такъв случай трябваше да се присъединя към Дей и патриотите по възможно най-бързия начин. Фалшивата капитулация щеше да свърши работа, само докато не се превърнеше в истинска.
— Къде сте? — извиках, когато се свързах с Дей.
Гласът му звучеше напрегнато като моя. Ехото от сирената се чуваше и от неговата страна на комуникационната линия.
— В болничната стая на Идън. Видя ли корабите?
Отново хвърлих поглед към хоризонта, преди да завържа ботушите си.
— Да. И аз ще участвам. Ще пристигна скоро.
— Наблюдавай небето. Пази се. — Той се поколеба за две секунди. — И побързай. Имаме проблем.
Връзката прекъсна, аз излязох през вратата с Оли, който вървеше плътно до мен, и се затичах с бързината на вятъра.
Когато стигнахме до етажа на лабораторията в централната болница, разположена в „Банк Тауър“, и ни въведоха, за да се видим с Дей, Идън и патриотите, сирените бяха спрели. Електричеството в сектора сигурно отново беше изключено освен в главните правителствени сгради, като „Банк Тауър“, и пейзажът отвън изглеждаше зловещо мрачен, почти изцяло погълнат от потискащите сутрешни сенки. Надолу по коридора екраните показваха празен подиум, на който Андън трябваше да застане всеки момент, готов да направи национално обръщение на живо. Оли не се отлепваше от мен и пъхтеше изморено. Пресегнах се и го потупах няколко пъти, а той ми се отблагодари, като близна ръката ми.