Срещнах се с Дей и останалите в стаята на Идън, точно когато Андън се появи на екрана. Идън изглеждаше изтощен и бе в полусъзнание. Той все още имаше закачена система за ръката си, но освен нея не се виждаха други сонди или жици. До леглото един лабораторен техник си водеше бележки в тефтер.
Дей и Паскао бяха облечени в черни републикански екипи, предназначени за изпълнението на тежки физически мисии — подобно на онзи, с който бях екипирана, когато исках да освободя Дей от резиденция „Батала“ и прекарах нощта в плъзгане по покривите на сградите, търсейки Киеде. Двамата говореха с някакъв лабораторен техник и съдейки по израженията им, не получаваха добри новини. Исках да ги попитам за подробности, но Андън вече бе стъпил на подиума и думите ми се изгубиха, когато вниманието ни се насочи към екрана. Чувах единствено звука от дишането ни и злокобното, далечно бръмчене на приближаващи въздушни кораби.
Андън изглеждаше спокоен — и макар че беше само с година по-възрастен от първия път, когато го срещнах, улегналостта и сериозността на лицето му го правеха да изглежда много по-зрял. Само леко стиснатата челюст разкриваше съвсем слабо истинските му емоции. Беше облечен изцяло в бяло, със сребърни пагони на раменете и златен републикански герб, закачен близо до яката на военната му куртка. Зад него имаше два флага: единият беше на републиката, а другият беше чисто бял, лишен от цветове. Преглътнах тежко. Това беше знаме, което познавах добре от обучението си, но никога не бях виждала да се използва. Всички знаехме, че този момент щеше да настъпи, бяхме го планирали и знаехме, че не е истинско… но въпреки това нямаше как да не почувствам дълбоко, мрачно усещане за скръб и неуспех. Сякаш наистина щяхме да предадем страната си.
— Войници на републиката — започна Андън, обръщайки се към войниците, които се бяха събрали около него в базата. Както винаги гласът му беше едновременно приятен и внушителен, тих, но ясен. — Със свито сърце заставам пред вас с това съобщение. Вече изпратих същите тези думи до канцлера на колониите.
— Той се спря за миг, сякаш събираше сили. Можех само да си представя, че на него дори симулирането на подобно действие му тежеше много повече, отколкото на мен. — Републиката официално се предава на колониите.
Мълчание. Базата, която беше изпълнена с шум и хаос допреди няколко минути, внезапно притихна — всеки войник беше замръзнал намясто и слушаше, не вярвайки на ушите си.
— От този момент ние трябва да прекратим всички военни действия срещу колониите — продължи Андън — и в рамките на следващия ден ще се срещнем с главните длъжностни лица на колониите, за да изготвим официални условия за капитулация. — Той замлъкна и остави бремето да се стовари върху цялата база. — Войници, ще продължим да ви информираме с последни данни във връзка с това развитие.
След това излъчването спря. Той не завърши с Да живее републиката. Студени тръпки се плъзнаха по гърба ми, когато на екрана се появи образ не със знамето на републиката, а с това на колониите.
Служителите вършеха образцово работата си, за да направят тази капитулация убедителна. Надявах се от Антарктида да удържат на думата си. Надявах се помощта да е на път.
— Дей, не разполагаме с много време, за да приготвим взривяването на базите — промълви Паскао, когато обръщението спря.
— Тримата републикански войници, които бяха с нас, бяха екипирани също както Дей и Паскао и чакаха в готовност да ги отведем до мястото, където трябваше да бъдат заложени зарядите. — Ще трябва да ни спечелиш малко време. Според новините колониите ще започнат да приземяват въздушните си кораби в базите ни след няколко часа.
Дей кимна. Когато Паскао се обърна, за да даде указания на войниците, очите на Дей се стрелнаха към мен. В тях видях страх и напрежение, от които стомахът ми забушува.
— Нещо с противоотровата се е объркало, нали? — попитах. — Как е Идън?
Дей въздъхна, прокара ръка през косата си и погледна брат си.
— Държи се.
— Но…?
— Но проблемът е, че той не е първият пациент, заразен с вируса. Казаха, че в кръвта му липсва нещо.
Погледнах към крехкото момче в болничното легло. Значи Идън не беше първият пациент, заразен с вируса?
— Но какво? Какво казват, че им липсва?
— Ще е по-лесно да ти покажа, отколкото да обяснявам. Хайде. Това е нещо, за което трябва да предупредим Андън. Какъв е смисълът да инсценираме цялата тази капитулация, ако няма да можем да получим помощ от Антарктида?