Дей ме поведе надолу по коридора. Вървяхме известно време в напрегнато мълчание, докато накрая не се спряхме пред една невзрачна врата. Дей я отвори.
Влязохме в стая, пълна с компютри. Един лабораторен техник, който следеше екраните, се изправи, когато ни видя, и ни въведе навътре.
— Време ли е да информираме госпожица Ипарис?
— Кажете ми какво става — отвърнах.
Той седна пред един компютър и прекара няколко минути, за да зареди нещо на екрана. Когато най-сетне приключи, видях един до друг два сравнителни слайда с някакви неща, които предположих, че са клетки. Вгледах се по-внимателно в тях.
Лабораторният техник посочи към тези вляво, които приличаха на низ от малки, многоъгълни частици, групирани около една голяма централна клетка. Към частичките имаше прикрепени десетки тръбички, които се подаваха от клетката.
Това — обясни лабораторният техник и загради с пръст голямото ядро — е симулация на инфектирана клетка, до която се опитваме да стигнем. Тя има червен оттенък, индикиращ, че вирусите са я превзели отвътре. Ако не се приложи лечение, тази клетка лизира — спуква се — и умира. Сега погледнете тези частички около нея. Това са симулации на противоотровните частици, от които се нуждаем. Те се прикрепят до външния слой на инфектираната клетка. — Той почука два пъти по екрана, където се намираше голямото ядро, което отвори анимирано видео, показващо как частиците се залепват за клетката — в крайна сметка тя свива размера си и цветът й се променя. — Те спасяват клетката от това да се спука.
Очите ми се преместиха към сравнителния слайд вдясно, който показваше подобна инфектирана клетка, обградена от малки частици. Този път не видях тръбички, към които частиците да могат да се прикрепят.
— Ето какво всъщност се случва — обясни лабораторният техник. — На нашите противоотровни частички им липсва нещо, с което да се прикрепят към рецепторите на клетката. Ако не успеем да разработим подобна структура, останалите частици няма да дадат резултат. Клетката не може да влезе в директен контакт с лекарството и умира.
Скръстих ръце и размених намръщен поглед с Дей, който безпомощно сви рамене.
— Как можем да намерим тази липсваща част?
— Там е работата. Предполагаме, че това конкретно свойство за прикрепяне не е било част от оригиналния вирус. С други думи, някой несъмнено е видоизменил този вирус. Виждаме следи от този маркер, когато класифицираме клетката. — Той посочи миниатюрни светещи точици, разпръснати по повърхността на клетката. — Това означава, госпожице Ипарис, че всъщност колониите са видоизменили физически този вирус. Републиката определено не е регистрирала интервенции в този конкретен случай и с такъв характерен маниер.
— Чакайте малко — намеси се Дей. — Това е нещо ново за мен. Да не би да казвате, че колониите са създали тази зараза?
Лабораторният техник ни хвърли мрачен поглед, след което отново се съсредоточи върху екрана.
— Възможно е. Ето го обаче любопитното в случая. Смятаме, че този допълнителен детайл — свойството за прикрепяне — първоначално е произлязло от републиката. Има подобен вирус, който води началото си от малък град в Колорадо. Но трасиращите уреди ни посочват, че видоизмененият вирус произлиза от Трибюн, град, който се намира на бойния фронт в територията на колониите. Така че някъде по линията вирусът на Идън е осъществил контакт с нещо друго в град Трибюн.
Тук най-сетне парченцата от пъзела започнаха да се нареждат. Лицето ми пребледня. Трибюн — градът, на който двамата с Дей се натъкнахме, когато избягахме в колониите. Припомних си как се бях разболяла по време на ареста ми в републиката, беше ми лошо и имах треска, когато Дей ни приведе през онзи подземен тунел от Ламар чак до територията на колониите. Прекарах една нощ в болница на колониите. Те ми инжектираха някакво лекарство, но никога не бях обмислила възможността да са ме използвали с различна цел. Дали бях част от експеримент, без дори да го съзнавам? Дали бях тази, в чието кръвообращение се намираше липсващото парченце от пъзела?
— Това съм аз — прошепнах и прекъснах лабораторния техник.
Двамата се Дей ме погледнаха изненадано.
— Какво искате да кажете? — попита лабораторният техник, но Дей остана безмълвен. По лицето му се изписа разбиране.
— Аз съм — повторих. Отговорът беше толкова ясен, че едва успявах да дишам. — Бях в Трибюн преди осем месеца. Разболях се, когато бях арестувана в Колорадо. Ако този друг вирус, за който говорите, е произлязъл първоначално от републиката, а след това се е завърнал от Трибюн в колониите, то е възможно отговорът на вашия пъзел да съм аз.