Дей
ТЕОРИЯТА НА ДЖУН ПРОМЕНИ ВСИЧКО.
Тя незабавно се присъедини към лабораторния екип в отделна болнична стая, където я закачиха за няколко сонди и жици и взеха проба от костния й мозък. Направиха серия от изследвания, от които й прилоша; същите тестове, които вече видях да прилагат на Идън. Искаше ми се да остана. Слаба богу, изследванията на Идън бяха приключили, но сега опасността се бе изместила върху Джун и в този миг исках единствено да остана тук и да се уверя, че всичко протича гладко.
За бога — ядосано си казах аз, — това, че ще съм тук, няма да помогне с нищо. Но когато Паскао най-накрая ме изведе през вратата и напуснахме болницата, за да се присъединим към останалите, не се сдържах и хвърлих поглед назад.
Ако кръвта на Джун съдържаше липсващото парче от пъзела, то тогава имахме шанс. Можехме да спрем заразата. Можехме да спасим всички. Можем да спасим Тес.
Когато се качихме на влака, който щеше да ни отведе от болницата до военните бази в „Батала“, помъкнали с нас няколко войници от републиката, тези мисли постепенно се трупаха в душата ми, докато накрая вече не издържах да стоя на едно място. Паскао забеляза неспокойствието ми и се ухили.
— Бил ли си преди в базите? Мисля, че си спомням за някои твои номера там.
Думите му отключиха няколко спомена. Когато станах на четиринадесет, проникнах в два въздушни кораба на Лос Анджелис, които трябваше да потеглят към бойния фронт. Влязох както с патриотите във Вегас: промъкнах се през вентилационната система, след което преминах незабелязано през целите кораби, лъкатушейки по техните безкрайни въздушни шахти. По това време периодът ми на растеж беше завършен едва наполовина — тялото ми беше по-малко и по-слабо и нямах никакъв проблем да се промуша през безбройните тунели. Щом се озовах вътре, откраднах колкото можех повече консервирана храна от кухните, след което запалих пожари в двигателите на корабите, от които разрушенията бяха толкова големи, че причиниха повреди, които щяха да им попречат да служат на републиката с години, а може би и завинаги. Точно този мой номер ме изстреля на върха в списъка с най-издирвани престъпници на републиката. Доста добре свършена работа, смея да твърдя.
Сега си припомних разположението на базите. Като изключим няколкото въздушни порта в сектор „Батала“, четирите главни военноморски бази в Ел Ей се намираха върху тънка ивица земя по западното крайбрежие на града, която бе разположена между гигантското езеро и Тихия океан. Там се намираха тежковъоръжените морски кораби, които през повечето време не се използваха. Но причината, поради която аз и патриотите се бяхме запътили в тази посока, бе, че сега всички въздушни докове на Ел Ей бяха разположени на същото място и колониите щяха да приземят цепелините си там, ако — или когато — се опитаха да окупират града след капитулацията.
Беше третият и последен ден от обещаното от колониите примирие. Докато влакът бързо преминаваше през секторите, видях група граждани, събрани около джъмботроните, по които в момента се повтаряше съобщението на Андън за капитулация. Повечето изглеждаха поразени и шокирани и се държаха един за друг. Други бяха побеснели — хвърляха обувки, железни лостове и камъни по екраните, гневейки се на предателството на своя Електор. Чудесно. Трябваше да бъдат ядосани, за да използват гнева си срещу колониите. Скоро трябваше да изиграя своята роля.
— Добре, хлапета, слушайте — извика Паскао, когато влакът ни наближи мостовете, които водеха към военноморските бази. Той разтвори длан и ни показа няколко малки метални устройства. — Запомнете: по шест на всеки док. — Той посочи малък червен детонатор в центъра на всяко устройство. — Искаме качествени, контролирани експлозии и войниците ще ни покажат най-добрите места, където да поставим тези неща. Ако свършим добре работата си, ще можем да извадим от строя всички въздушни кораби на колониите, които са използвали нашите докове за приземяване, а цепелин с повредена летищна площадка е безполезен. Нали? — Паскао се ухили. — В същото бреме нека не повреждаме твърде много доковете. По шест на всеки док.
Извърнах очи и отново погледнах през прозореца, където първата военноморска база се приближаваше на хоризонта. Огромни пирамидални бази за полети се издигаха една след друга, черни и внушителни, а аз мигновено си спомних за първия път, когато ги видях във Вегас. Стомахът ми се сви от безпокойство. Ако планът се провалеше, ако не успеехме да удържим колониите и Антарктида въобще не ни се притечеше на помощ, ако Джун не бе това, от което имахме нужда за противоотровата — какво щеше да се случи с нас? Какво ще стане, когато колониите най-накрая се докопат до Андън или до Джун, или до мен? Поклатих глава и пропъдих образите от съзнанието си. Нямах време да се притеснявам. Или щеше да се случи, или нямаше. Вече бяхме избрали своя път.