Казаха му и за това. И отново той не се съгласи: ненавистта беше по-силна от гласа на разума.
Двете страни така и останаха всяка на своето мнение.
За безопасността на Гианея на планетата на четиримата не се страхуваха, щяха да успеят да я защитят от всякаква изненада, но някои се съмняваха, че гостенката ще даде съгласието си.
Муратов реши да изясни този въпрос, като се възползува от поканата на Гианея.
Той дойде точно в определения от нея час.
Гианея беше сама.
Първото, което забеляза Муратов, беше необикновеното облекло на девойката. Тя отново беше в златната рокля, в която за първи път се бе появила пред хората на Хермес.
Той видя малка масичка, сервирана за двама. Две чаши бяха пълни с някакво златисто питие.
Марина не беше там и изглежда Гианея изобщо не я очакваше.
— Помолих я да ме остави сама за цялата вечер — отговори Гианея на въпроса на Виктор. — Тя не знаеше, че вие ще дойдете.
Той не я попита за причината.
Гианея с жест го покани да седне срещу нея. И Муратов изведнъж почувствува, че предстоящият разговор ще бъде необикновен.
— Ето — каза Гианея, като му подаваше два дебели албума. — Тук съм рисувала планетата, откъдето пристигнах при вас. Вземете ги и ги предайте на тези, които ще летят към нея. Нека видят как изглеждат природата и хората на тази планета.
— Значи, вие самата няма да летите? — попита Муратов.
— Не — със странно ожесточение отговори Гианея, — аз завинаги ще остана тук.
— Може би ще промените решението си, ако узнаете, че ние се каним да намерим пътя към вашата първа родина?
— Какво ще правя там? Аз никога не съм я виждала, не я познавам и ще се чувствувам чужда. Рийагейа казваше, че в родината всичко се е изменило, станало е друго.
— Той бил ли е там?
— Не. Но Рийагейа знаеше всичко. Той беше голям учен. Сега аз се радвам, че той умря.
Муратов сложи ръката си върху ръката на Гианея, която беше на масата. Тя трепна, но не се отстрани.
— Повярвайте ми — каза той, — аз съм много огорчен от вашето нещастие. Съчувствувам ви със цялата си душа.
В очите на Гианея блесна ненавист.
— Не смейте да говорите така — каза тя рязко. — Вие оправдахте зверската разправа на тези диваци. Вие не ги наказахте. Впрочем — Гианея неочаквано се засмя. Муратов потрепера — колко затаена болка криеше този смях, — вие не наказахте и мен, макар че имахте всички основания да го направите. Когато ме сваляше на астероида, Рийагейа беше убеден, че ме изпраща на вярна смърт.
— Той?
— Какво ви учудва? Ние не знаехме какви са станали земните хора. Книгите, донесени от първите, които ви посетиха, говореха за друго. Аз съм прочела всичките.
— Но ако Рийагейа е бил убеден, че вие отивате на вярна смърт, тогава защо ви свали на Хермес?
— Защото не можеше да ме убие със собствената си ръка — Гианея се наклони към Муратов. Очите й се замъглиха и тя дълго мълча, спомняйки си миналото. После заговори отривисто, без да мисли за връзката между думите си, често неразбрано: — Всички спяха. Рийагейа не събуди екипажа, макар че отдавна беше време. Той много се измъчваше. Жалост, но не колебание. Той бе решил твърдо. Вторият кораб не летеше след нас. И нямаше трети. Щеше да мине много време. Той ме събуди. Аз още нищо не подозирах. Не мислех. И той ми каза. Никога няма да забравя лицето му. Не, не го разубеждавах. Разбирах, че е безсмислено. Убежденията му бяха известни на всички. Той ми каза, че останалите членове на екипажа са решили да го убият веднага след като корабът кацне на Земята. Те не му вярваха. Молеше ме да си отида. Да си отида? Стана ми смешно. Къде може да се отиде от кораб в космоса? Ние летяхме дълго, като правехме кръгове. Гледах го: спокоен, решен безвъзвратно. Знаех, че дори и да не намери това, което търси, той все едно ще изпълни решението си. Но му беше много трудно да ме убие. Аз отдавна знаех, че Рийагейа ме обича като своя дъщеря. Той не можеше да ме убие със собствената си ръка. Не можеше. И сам ме изпрати на смърт. Той беше убеден. Трябваше да се подчиня. Той ми каза: „Зная, че спасявам човечеството, Лиа. Но те не трябва да знаят за това. Ако останеш жива, мълчи. Мълчи и пред лицето на смъртта“. Аз обещах да мълча. В този момент бях готова да изпълня всяко негово желание. Последното пред страшната смърт.
Тя закри очите си с ръка.
— Вие обичахте ли го? — попита Муратов след дълго мълчание.
— Не зная. Аз бях много млада. А сега съм стара. По-стара от всички. От моите сънародници не е останал никой. Всички са убити от тези… — тя изведе ниско главата си. Муратов знаеше, че за да скрие сълзите си.