— Не, защо? — Синицин с труд си наложи да възрази. Те с Виктор бяха стигнали до същия извод, както и Метюз. — Не е задължително да бъдат агресивни. Може даже да се допусне, че намеренията са най-приятелски. Например ако разузнавачите са опасни и с тях трябва да бъдем много внимателни… Нали нивото на развитие, за което са достъпни такива експерименти, изключва зли намерения! — възкликна той, виждайки съмнение по лицата на слушателите си. — Те могат да бъдат опасни за нас! Предпазните мерки, взети от тези, които са ги изпратили, могат да означават: „Внимание! Опасност!“ Ами ако те са от антивещество? Това вече е мое лично заключение — с отпаднал глас отбеляза Синицин.
— Вие веднага ще се откажете от него — усмихна се Стоун. — Спомнете си случая с маршрутния звездолет „Земя-Марс“. Неизвестно тяло се докосва до борда на кораба. Сега вече знаем — това е бил един от спътниците. Докоснал се е, оставил е вдлъбнатина, но не е имало никаква анихилация.
— Вярно, забравих за това — съгласи се Синицин.
— Това, което чухме тук — продължи Стоун, — вярно или не, потвърждава обосноваността на моя въпрос: безопасна ли е набелязаната експедиция? Аз току-що опровергах прибързаната версия на Синицин. Ние всички добре разбираме, кое го кара веднага да намери обяснение. Това му прави чест заради неговите човешки качества. Сега искам да опровергая самия себе си. Неотдавна казах, че присъствието на хора или въобще на разумни същества на спътниците е съмнително, малко вероятно. Но аз пропуснах, че тези спътници се намират тук вече сто години, а може би и повече. Така че живите същества въобще се изключват. Даже ако обитателите на този свят са много дълголетни, все едно, няма смисъл да се затваряш в тясно помещение за сто години. Ако има управление, то или се осъществява от разстояние, или от електронен мозък. Тогава може би не трябва да се рискува? Може би просто трябва да унищожим двата спътника — и край? Аз се приближавам до мнението, че зли намерения няма и не е имало. Но все едно, за тези, които са ги изпратили, спътниците отдавна са изиграли своята роля.
— В това ние в никакъв случай не можем да бъдем сигурни — възрази членът на съвета Станислав Лешчински. — След като двигателите работят досега, значи те са били разчетени за толкова време и следователно все още са необходими. Но не е там работата, необходими ли са спътниците, или не. Ние имаме пълното морално право да ги унищожим. Техните стопани не ни зачитат и не искат мнението ни. Те даже не мислят за нас. Те не могат да не разбират, че невидими тела в съседство с планета, на която техниката се е издигнала до нивото на междупланетни съобщения, представляват голяма опасност. Струва ми се, че въпросът може да се поставя само по отношение на това, необходими ли са на нас тези спътници? Трябва ли да се запознаем с тяхната конструкция, двигатели, с монтираната в тях апаратура? Ако това е желателно, то трябва не само да ги намерим, но и да проникнем в тях. Ако не, тогава трябва да бъдат унищожени, без да се рискува.
— Тук едва ли ще има две мнения — каза Стоун. — Техниката на два свята не може да бъде съвсем идентична. Все ще се намери нещо полезно. Например методите на локационните смущения, „невидимостта“, начините за предаване на информация през грамадно пространство, разделящо съседни системи. При това ние не знаем дали са съседни?
— Значи, няма за какво да говорим. Нужно е, и точка! — Лешчински решително „отсече“ тази дума, като удари с ръба на дланта си по масата. — Но след като знаем, че съществува опасност, не бива да изпращаме два кораба едновременно, както решихме. Ще изпратим само един — отначало към първия, а след това към втория спътник. И трябва да летят само доброволци.
— Какво искате да кажете с това? — учуди се Стоун. — Как могат да не бъдат доброволци?
— Говоря в такъв смисъл, че участниците в експедицията трябва добре да знаят, че рискуват живота си. Но вие сте прав — усмихна се Лешчински, — думата „доброволци“ е анахронизъм.
— Желаещи ще има повече, отколкото са необходими. Но това са страшни думи: „рискуват живота си“! — Стоун се наведе напред и обгърна с поглед членовете на съвета. — Предлагам всеки да помисли и да реши струва ли си?
Възцари се мълчание.
— Струва си! — първи произнесе Метюз.
— Струва си! — повтори Лешчински.
— Струва си!.. Струва си!..
— Тогава моля да ми поверите ръководството на експедицията — каза Стоун.
— И да включите в нея мен и моя приятел Муратов. Мисля, че ние заслужихме това право — прибави Синицин.