— Ако този електронен мозък съществува — каза Верьосов, — и в него е заложена програма да не допуска приближаването на земни предмети, то ние никога няма да го догоним.
— Така изглежда — унило се съгласи Стоун.
Гонитбата упорито продължаваше, но надеждата за успех отдавна беше загубена.
Спътникът не можеше да се „умори“. Ако запасът му от енергия беше стигнал за сто или даже повече години, то нямаше никакви основания да се очаква, че тя ще се изтощи именно сега. Да се уморят можеха само хората.
Никой не бе предположил, че експедицията ще продължи толкова дълго. На борда нямаше втори пилот. Автоматите бяха безсилни в условията на непрекъснато изменяне режима на полета, нямаше възможност да им се даде програма за действие.
След две и половина денонощия преследване „Титов“ се върна на Земята.
Уморени, нервирани от пълния неуспех, от него излязоха Стоун, Муратов, Синицин и Верьосов.
— Да мислим, да мислим, да мислим! — каза Стоун. — Неразрешими задачи няма. Изход трябва да има и ние ще го намерим!
4
Изминаха няколко дни.
Юрий Верьосов отново зае мястото си до пулта за управление. Екипажът на неговия звездолет се състоеше от същите трима души.
Но този път „Герман Титов“ не беше сам. Заедно с него излетяха още два кораба от техническата ескадрила на Института по космонавтика — „Валентина Терешкова“ и „Андриан Николаев“. Всички звездолети от тази ескадрила носеха имената на първите космонавти на Земята.
Започна втората експедиция със същата цел, но с други методи, открити в тишината на кабинетите.
През тези дни спътниците се държаха спокойно. По-близкият от тях се „успокои“ веднага след като „Титов“ прекрати гонитбата и пое курс към Земята. Обиколка след обиколка, двата разузнавача невъзмутимо кръжаха около Земята по своите спирални орбити, от време на време изменяйки скоростта си в съответствие с разстоянието и законите на физиката и още по-рядко по собствена инициатива.
Локационните устройства без особен труд ги следяха. Сигналите на екраните бяха странно слаби, но не изчезваха. Наблюденията се водеха денонощно.
По молба на Института по космонавтика един от звездолетите, който се завръщаше на Земята от Венера, се приближи към по-далечния спътник, за да провери как ще се държи той. Разузнавач номер две допусна кораба съвсем близо и както и първият се отдалечи, увеличавайки скоростта си.
И двата спътника действуваха съвсем еднакво.
Съпоставянето на резултатите от този опит с това, което се наблюдаваше по време на първата експедиция на „Титов“, доведе до създаването на нова теория, почти противоположна на първата. Синицин и Стоун, независимо един от друг, стигнаха до извода, че никой не управлява спътниците, по-точно не ги управляват хора, живи разумни същества. Приборите-автомати реагират на приближаването на друга маса и дават сигнал на двигателите, които също така автоматично се включват и тласкат спътника напред или назад, при което направлението е случайно. Никакъв разум в действията на спътниците няма.
— По същия начин — отбеляза Стоун — тези прибори реагират на приближаването на спътниците към Земята или Луната. С това може да се обясни спираловидността на орбитите. И напълно естествено е, че те чувствуват масата на Земята или Луната на значително по-голямо разстояние, отколкото на „Титов“.
Това мнение като че ли обясняваше всичко. То имаше също такова право на съществуване, както и всяко друго, тъй като истината оставаше неизвестна. Но имаше един факт, който даваше съществено основание да се съмняват в правилността на цялата хипотеза. Това беше сигналът на радиопеленгатора, забелязан от Синицин при второто приближаване на „Титов“ до спътника. Наистина този сигнал беше единствен и повече не се повтори нито веднъж. И ако не беше лентата на самопишещия прибор, която неоспоримо доказваше, че такъв сигнал наистина е имало, биха могли да сметнат, че Синицин е сгрешил.
— Това нищо не доказва — упорито стоеше на своето Хенри Стоун. — Сигналът е бил изпратен от единия спътник към другия. Това просто е означавало: „Внимание!“. Напълно достъпно предупреждение за кибернетичните устройства.