На следващото заседание на научния съвет Муратов внесе конкретно предложение.
— Ние имаме — каза той — две изходни точки за нашите по-нататъшни действия. Първата — спътниците усещат приближаването на странична маса към тях, като чувствителността на приборите им е много голяма. Втората — наличието на радиопредавания. И двете обстоятелства могат да бъдат използувани за получаване на информация. Как? Сега ще кажа. Ще започна от втората точка. Ако другарят Стоун е прав и спътниците взаимно се предупреждават при опасност, то те трябва да го направят пак, когато ние отново се приближим до един от тях. Аз обръщам вниманието ви на факта, че сигналът на пеленгатора се появи едва при второто приближаване на „Титов“, а не при първото, което би било по-логично. Защо се случи така? Нима кибернетичният автомат би могъл да пропусне първото ни приближаване? Да не е спал? Аз виждам само едно обяснение на този повече от странен факт. Това би могло да се случи само ако сигналът е изпратен не от автомат, а от живо същество. Но в такъв случай той е изпратен не от спътника, а отвън. Виждам, че някои от вас искат да възразят. Почакайте малко да завърша мисълта си и тогава… Аз предлагам: веднъж завинаги да установим откъде идва сигналът. Това може да се направи с помощта на пеленгация. Разбира се, ако имаме работа с предавател, разположен в пространството, няма да са ни достатъчни обикновените две линии, трябват три. Значи, трябва да изпратим три кораба, които да зафиксират един и същ сигнал. Между другото, единствената линия, която вече имаме, по моите изчисления не минава през точката, където в този момент се намираше вторият спътник. Сега да преминем към първата изходна точка. Ние се убедихме, че спътниците допускат звездолета много близо до себе си и едва тогава бягат от него. Повтарям още веднъж: това доказва малката чувствителност на приборите им. Нека да не ги безпокоим с такава голяма маса като звездолета. Да се приближим до спътника на безопасно разстояние, а останалото да поверим на хора, облечени в скафандри. С увереност може да се каже, че тези прибори няма да почувствуват приближаването на такава малка маса.
— Каква роля определяте за тези хора? — попита Метюз.
— Да изследват спътника, да изяснят от какво е направен, защо е невидим и накрая, да се опитат да проникнат в него.
— Смятате ли, че такъв опит би имал успех?
— Не съм много убеден.
— И вие, мислите, че приближаването съвсем близо до спътника е безопасно?
— Е, на това вече — Муратов ски рамене — нищо не мога да отговоря. Много е възможно да е опасно. Ако ми доверят, аз ще се опитам да направя това.
— Вие самият?
— Разбира се. Не бих предлагал нещо, което не съм готов да извърша сам.
— От това, което ни казахте, може да се направи изводът: лично вие сте уверен, че спътниците се управляват от хора, в смисъл от „разумни същества“ — каза Синицин, който на официалните заседания, в присъствието на много учени и кореспонденти от печата, не смяташе за възможно да се обръща към приятеля си на „ти“. — Тогава как бихте обяснили, че спътникът, който ние преследвахме с „Титов“, изменяше така безпорядъчно посоката на полетите си? Защо веднага не се отдалечи от нас на голямо разстояние? Ние се убедихме, че той може да лети по-бързо от „Титов“. Защо изчакваше нашето приближаване и едва тогава бягаше? Нима това не прилича повече на реакция на механизъм? Ако ние имаме работа с разумно същество, излиза нещо като игра на котка и мишка.
— Аз бих могъл да отговоря, че хората, които управляват спътника, не искат ние да разберем за тяхното съществуване. Тогава привидната неразумност на техните действия се превръща в обикновена маскировка. Но ще отговоря по друг начин. На спътника е монтиран прибор, който включва двигателите при приближаването на някаква външна маса. Напред или назад — няма значение. Към него се приближават, той бяга. Но нали биха могли да се приближат и самите стопани на спътника. Ето тук, според мен, се крие причината на странния факт, че сигналът дойде едва при нашето второ приближаване. Това е била заповед — да продължава да избягва срещата. Ако се бе приближил звездолет на стопаните, нямаше да последва сигнал и спътникът щеше да остане на мястото си. Е, а всичко останало се обяснява с безсмислените действия на механизма — завърши Муратов, като се усмихна едва забележимо.
— Но къде се намират тези „стопани“?
— Именно, за да научим това, аз предлагам да направим пеленгация. Но бих искал да ме разберете правилно. Аз не твърдя категорично, че сигналът е даден от живо същество. В случая „стопанин“ би могъл да бъде и електронен мозък. Просто ми се струва, че някъде наблизо, сравнително близо, разбира се, се намира „живият стопанин“.