— За нашите цели това в крайна сметка няма значение — електронен или жив — каза Стоун. — Предложението на другаря Муратов — спътникът да се изследва от хора — изглежда примамливо. Аз също като него съм готов да направя това. Разбира се, отначало ние ще изпратим робота.
След кратка дискусия, отнасяща се предимно до технически детайли, и двете предложения на Муратов бяха приети.
Когато се обсъждаше въпросът точно какви прибори за пеленгация трябва да се монтират на трите кораба при такива необикновени условия, възникна още една идея. Никой не забеляза кой пръв се сети за нея, толкова проста и естествена беше. Тъй като дължината на вълната, на която е бил предаден сигналът, беше точно известна и нямаше основания да се мисли, че тя ще бъде изменена при втори или трети случай, то не би ли могло да се попречи на предаването и по този начин да се принуди спътникът „да не я чуе“, да остане на мястото си? Техническото осъществяване на радиосмущенията не представляваше никаква трудност.
— И така — обобщи Стоун в края на заседанието, — нашият план се свежда до следното. Обкръжаваме спътника с три кораба. Както и първия път „Титов“ ще се приближава до него, докато се появи сигнал. След като пеленгацията бъде осъществена, ще изпратим към тях ракета, заредена с антигаз.
* * *Всичко се повтори точно, както преди.
Когато Верьосов, пак така бавно и внимателно, както и първия път, приближи „Титов“ към невидимия спътник, стрелката на гравитометъра започна движението си надясно, отчитайки присъствието на масата му. Както и преди няколко дни, като достигна същото деление на скалата, тя сякаш в нерешителност спря и… рязко се отклони наляво. Земната станция потвърди — спътникът е избягал напред!
Той се държеше по същия начин и това даваше надежда за успех на замисления план.
— Започвайте второто приближаване! — нареди Стоун.
Муратов трябваше да признае пред себе си, че се вълнува. Съгласно теорията му, трябва да очакват радиосигнала именно при второто приближаване. Ако той се появи при третото или четвъртото, ще се наложи да признае грешката си. В това няма нищо позорно, но все пак ще бъзе много неприятно. Виктор предчувствуваше ироничния поглед на Сергей и се мръщеше.
Измина един час и стрелката на гравитометъра оживя. Отново някъде наблизо летеше загадъчният разузнавач на чуждия свят.
Не само Муратов се вълнуваше. Вълнуваха се всички, като старателно криеха това един от друг. Незабелязано за хората в съзнанието им се появи нещо подобно на шовинизъм. Нима могъщата техника на Земята не е в състояние да преодолее упоритостта на чуждата техника, нежелаеща да открие секретите си? Нима хората са безсилни да я принудят към това?
Макар че беше решено в случай на повторен неуспех да унищожат двата спътника, всеки дълбоко в себе си не вярваше, че това наистина ще бъде направено. Не! Трябва да търсят и да търсят! Докато не постигнат пълна победа!
„Ние искаме да узнаем какво представляват те — значи, трябва да успеем!“
Тези думи, все още не произнесени от никого, владееха мислите на всички, които по един или друг начин бяха свързани с космическата загадка.
„Титов“ се приближаваше към спътника, по-точно към мястото, където той би трябвало да се намира, по-бавно от преди. Трябваше да се движат с равномерна скорост, която по-късно, при обработката на данните от пеленгацията ще се има предвид, за да не сгрешат с десетки километри. Източникът на предаването би могъл да се окаже много, много далеч. Най-малката неточност и трите линии посоки ще се срещнат не там, където се намира предавателят.
На корабите от експедицията бяха монтирани много точни апарати. Даже ако предаването се води от разстояние, равно на това до орбитата на Марс, то и в този, по общото убеждение, краен случай, нужното място ще бъде определено с точност до един кубически километър.
Стоун, Синицин и Муратов не откъсваха очи от скалите на гравитометъра и пеленгатора, разположени на пулта за управление близо една до друга. И тримата едновременно забелязаха дългоочаквания сигнал.
— Има! — възкликна Стоун.
Муратов облегчено въздъхна. Догадката се оказа вярна! Сигналът дойде в същия момент, както и първия път. И веднага спътникът забави ход и изостана. Пак като миналия път.
— Действията му са еднообразни, това е плюс в наша полза — отбеляза Стоун.