Пак по цялата Земя прозвучаха имената на двамата скромни редови учени, които веднъж вече накараха всички да говорят за тях.
Синицин и Муратов стигнаха до една като че ли проста, но много ценна идея: да проверят къде води спиралата, по която се отдалечиха от Земята двата спътника разузнавачи?
Това, че се сетиха именно те, не беше чудно. И двамата бяха в много близък допир с тайната на спътниците и съвсем естествено беше мислите им да се въртят непрекъснато около тази тайна. Те не можеха да се занимават с нищо друго.
Резултатът от изчисленията беше сензационен. Ако спътниците не са изменили своята траектория, ако те са продължили да се отдалечават по една и съща спирала, то на техния път се оказваше Луната!
Нещо повече — спиралната линия на полета на двата спътника опираше в кратера Тихо!
Това можеше лесно да се предвиди, но кой знае защо никой не беше помислил за такава възможност.
Значи спътниците не са напуснали Слънчевата система, не са се върнали там, откъдето са били изпратени — на своята неизвестна родина. Те просто са отлетели към базата си. И сега се намират именно там.
Да се спуснат на Луната, без да бъдат забелязани от малобройната колония от хора, които съставляват персонала на научната станция в кратера Тихо, не беше никак трудно, като се има предвид, че телата са невидими за окото.
Значи, ако успеят да открият базата, в ръцете на хората ще се окаже не само „ръководният център“, но и двата спътника, които смятаха, че са загубени завинаги.
Това ги караше да бързат още повече. Не трябваше да се изпуска щастливият случай. Всеки момент спътниците можеха да се отправят отново в полет около Земята, а да ги хванат там, както вече хората се убедиха, ще бъде много по-трудно.
Ако хипотезата за периодичното появяване на спътниците около Земята е вярна, то те биха могли да прекарат на своята база много дълго време, а ако са се върнали само за да се заредят с гориво, то това време би могло да бъде съвсем кратко.
Учените се зарадваха, когато получиха неочакваната и примамлива възможност да „хванат“ спътниците, но същата тази възможност внесе и допълнителни трудности в подготовката на експедицията. Съдбата на робота разузнавач беше страшно предупреждение. Не трябваше да се забравя за нея. Спътниците биха могли по един и същ начин да се „защищават“ от опитите да се приближат до тях и по време на полет, и в базата.
В заводите за кибернетични машини по най-бърз начин се конструираха и създаваха специални роботи, които можеха да издържат атака с антивещество. Изработваха се защитни костюми за хората. Стараеха се да намалят големите по обем устройства за създаване на вихрови магнитни полета до предела на възможното. Тази групова защита се смяташе за най-надеждната. Цялата Земя участвуваше в подготовката на експедицията, която обещаваше да стане най-знаменателната в историята на човечеството. Нали ставаше дума за пръв допир с друг разум!
* * *— Значи, ти твърдо си решил да не участвуваш? — попита Синицин.
— Не виждам каква полза може да има експедицията от мен — отговори Муратов.
— Същата, както и от всички останали; от мен например. А нима на „Титов“ ти прави нещо особено?
— Там е работата, че не.
— Ние двамата тясно сме свързани с тази тайна — опитваше се да убеди приятеля си Синицин. — Ние намерихме спътниците, ние изчислихме орбитите им, ние разкрихме загадката на тяхното отдалечаване. Напълно естествено е, че именно ние трябва да участвуваме до края.
— Не е убедително. Едно са изчисленията, това е моята област, а съвсем друго — търсенето. За това са нужни не математици, а учени…
— И инженери.
— Да, но от друг профил.
— Значи, ти искаш аз да тръгна за Луната без тебе? Но това е още по-опасно от експедицията с „Титов“ — Синицин пусна в ход последния коз. — Там ние може би ще намерим твоите „стопани“. Нима не ти е интересно да ги видиш?
— Ще ги видя, както всички останали хора. Вие ще ги докарате на Земята. Ако те поискат, разбира се — добави Муратов. Той седеше в креслото, втренчил поглед в тавана. — Знаеш ли, Серьожа, аз нещо престанах да вярвам в тяхното присъствие на Луната. Какво да правят там? Без въздух, без вода, зазидани в недрата на лунната планина! И така години наред!
— Тогава защо така настойчиво защищаваше тази хипотеза?
— Именно, защо? И сам не зная. Струваше ми се… Пък и сега все още ми се струва — призна той. — Не мога да си представя, че информацията, която са събирали спътниците, се е предавала в съседна планетна система. Такова исполинско разстояние! Защо е това? Кому е необходимо? Ами ако те самите са на Луната вече десетилетия? Това е още по-непонятно. Всички ваши теории ми се струват нестабилни, мътни, лишени от смисъл. Тук има нещо друго — събирането на информация за нашата Земя не е най-главното. Нещо такова, което ние даже не подозираме. И нека да бъда анахроничен — недобро. Да, недобро! Ти помниш ли историята от шестдесетте години на миналия век? Тогава са пускали в небето спътници шпиони… Представи си, че ние всички сме се излъгали, че спътниците не са събирали никаква информация, че те не са предназначени за научни цели. Тогава е много по-лесно да се разберат причините за тази толкова прецизна маскировка на спътниците. Не съм ли прав?