— Толкова скоро?
— Подготовката е завършена.
— Тогава ще ти кажа същото, което и ти на мене, но с друго чувство: „Желая ти успех!“
* * *След шест месеца, в същата стая Синицин и Муратов се срещнаха отново…
Експедицията се бе завърнала с празни ръце.
Всички усилия да намерят тайнственото убежище, където бяха се скрили двата спътника разузнавачи, не се увенчаха с успех. По нищо не личеше, че в недрата на стръмните склонове на кратера Тихо се крие база на чужд свят. Нито с прослушването на планинските пластове, нито със сондирането им с ултразвук, нито с осветяването им, нито с обикновено пробиване на скалите — с нищо не можаха да открият някакви кухини. Изглеждаше, като че ли ничия ръка никога не бе тревожила вечния покой на кратера.
Търсенето се разпростираше и извън пределите му. През тези шест месеца участниците в експедицията с помощта на все по-мощни технически средства (един след друг от Земята бяха изпратени пет звездолета със съоръжения) изследваха лунната повърхност в радиус петстотин километра от центъра на кратера.
Всичко беше напразно! Ако базата действително съществуваше, то тя беше изключително добре замаскирана…
— Ти помниш думите ми, че аз не искам да летя с вас, за да не губя време, нали? — попита Муратов.
— Помня. Ти искаш да кажеш…
— Именно. Аз бях абсолютно сигурен, че вие няма да намерите тази база. Иначе непременно бих полетял.
— Но защо беше толкова сигурен?
— Защото предпазните мерки, взети по отношение на спътниците, ме убедиха, че техните стопани имат много сериозни причини да крият от хората на Земята своите намерения.
6
Изминаха две години.
Спътниците разузнавачи не се появиха около Земята. Но можеше да се предполага, че те са сменили системата си на защита и са станали невидими не само за оптическите, както по-рано, но и за радиотелескопите. Ако това наистина беше така, то те вече бяха многократно по-опасни.
Звездолетите напускаха Земята изключително внимателно. Можеха да развиват по-голяма скорост само след орбитата на Луната.
Издирванията на тайнствената база не спираха, но както и преди бяха безрезултатни. Постепенно сред широките маси се появи и укрепна убеждението, че на Луната няма никаква база и никога не е имало.
Хората разсъждаваха така: спътниците въобще не са се крили в района на кратера Тихо, а са си отишли завинаги, може би извън пределите на Слънчевата система. След като са срещнали по спиралния си път Луната, те са я обиколили и са полетели по-нататък. Сигналът, засечен от трите кораба, може да бъде обяснен с излъчване от самия спътник, което няма смисъл и не е било радиопредаване. Ултракъси вълни би могъл да излъчва неизвестният двигател на разузнавача, нали никой не знае неговата конструкция и принцип на действие. И „съвсем случайно“ линиите на пеленгацията са се срещнали при кратера Тихо. Със същия успех биха могли да се срещнат и на всяко друго място. А това, че линиите са се пресекли в същата точка, където, според изчисленията на Муратов и Синицин са завършили траекториите на двата спътника… какво пък! Стават и такива случайности!
Но в средите на специалистите по космонавтика не можеха да бъдат забравени и не бяха забравени разузнавачите от чуждия свят. Неразкритата тайна продължаваше застрашително да виси над безопасността на междупланетните пътища. Случаят със звездолета „Земя-Марс“ в края на миналия век тревожеше ръководителите на „Космическата служба“. Не биваше да се успокояват с това, че спътниците избягват срещите със земни кораби. Веднъж един от тях не се беше отклонил, а се бе сблъскал със земния кораб. Това можеше да се повтори всеки момент.
Ако по-рано се задоволяваха с локационните уредби, за да могат своевременно да забележат насрещен метеорит, то сега задължителна принадлежност на щурманските кабини на звездолетите беше гравитометърът. Каквато и защита да използуваха стопаните на спътниците, те не можеха да унищожат или да направят „невидима“ тяхната маса.
Работите в космоса вървяха по своя ред, но астронавтите с всеки изминат ден все по-остро усещаха неочаквано появилото се неудобство. Тайната на всяка цена трябваше да бъде разкрита, но учените не виждаха как могат да направят това.
Дали спътниците все още се намираха в Слънчевата система или не?
Този основен и най-важен въпрос оставаше без отговор.
Хората от научните станции на Луната и особено от станцията в кратера Тихо непрекъснато наблюдаваха околното пространство. Беше организирана денонощна радиовахта. Ако спътниците все пак се бяха скрили в лунната база, рано или късно те отново трябваше да полетят около Земята. Най-вероятно това щеше да стане след като получеха съответен сигнал. Този сигнал трябваше да бъде хванат на всяка цена.