Изминаха петдесет и пет минути!
… Още една минута!
Наоколо цареше такава дълбока тишина /хората сдържаха даже дъха си/, че всички отчетливо чуха как там, в централния павилион, където бяха съсредоточени всички агрегати на управлението, щракна изключилият се автомат за биологична защита.
Обработката беше завършена.
Ако пришелецът е свалил скафандъра си, а той трябваше да направи това, ако мислеше логично, то нито на повърхността на тялото му, нито вътре в него е останало нещо, което би могло да зарази въздуха на обсерваторията.
А ако не е?
Но и тогава нямаше опасност. Скафандърът е чист. Ще обяснят на госта с жестове, че трябва да го свали и ще го подложат на вторична обработка.
Дългоочакваният момент дойде!
Легерие, външно спокоен, но с пребледняло лице, натисна бутона.
Вратата се отвори.
Всеки от тях си представяше госта по своему. Всеки рисуваше във въображението си свой облик, подсказан от индивидуалната фантазия. Но всички очакваха да видят космонавт, облечен в съответствие с понятията за космически полет. Нека да не бъде комбинезон като на земните астронавти, нека да бъде костюм с най-невероятна кройка и материя, с каквито и да е черти на лицето, с всякакъв цвят на кожата!
Но това, което видяха в действителност, никой не очакваше!
Гостът беше свалил скафандъра си — както и предполагаха, той се бе сетил да направи това.
Но!..
Пред тях, близо до вратата стоеше висока девойка в къса, много открита рокля със златист цвят. Гъсти, синьо-черни коси ограждаха лицето й със странен, зеленикав оттенък на кожата. Големите й, косо разположени, много удължени очи, любопитно, но съвсем спокойно гледаха към земните хора.
Тя вдигна ръката си с открита напред длан и произнесе с мек, напевен глас, като разтягаше сричките:
— Гийанейа!
9
— В цялата тази загадъчна история най-странен ми се вижда нейният външен вид, аз говоря за Гианея — каза Муратов. — Не съм предполагал, че ще видим такова пълно сходство със земните хора. Това е просто невероятно. Както искате, но не мога да си представя, че тя е жител на друг свят.
— А какво друго може да бъде? — попита Легерие.
— Разбирам това. Както и всички, трябва да призная факта. Но, наистина, не зная как да ви обясни, нещо в мен протестира, даже се възмущава…
— Тук няма нищо чудно — каза Легерие. — Вашето състояние е разбираемо. Хората са свикнали с мисълта, че обитателите от друг свят не могат напълно да приличат на нас. Но защо? Вселената е безкрайна и сред безбройните обитаеми светове трябва да се срещат всякакви форми на живот, дори мислеща плесен, както е писал един учен от средата на миналия век. Съществуват мислещи организми с най-различни форми. Но не трябва да се забравя, че тази част от вселената, която ни е достъпна, се състои от същите вещества, както и нашата Слънчева система. Доказано е, че планетните системи, повтарям, в достъпната за нашите изследвания част от вселената, са обкръжени от звезди, които по своя спектрален клас са подобни на Слънцето. От тук следва логичният извод: условията за живот са почти еднакви. А какво друго е човекът, ако не продукт на дълъг, мъчително дълъг процес на приспособяване към окръжаващата среда? Външните форми на тялото не могат да бъдат нерационални. Тялото, това е изпълнителният орган на мозъка. Природата е създала органи, които са приспособени най-добре за изпълнението на определени функции. А природата винаги върви по най-късия път. Тялото на човека — това е най-простият от теоретически възможните варианти. Тогава защо на планетите, където условията за живот са подобни на нашите, този процес трябва да доведе до друг резултат? Нямаше да бъде така, ако в основата на живота бяха не въглерод и кислород, а нещо друго. Тогава самият мозък можеше да се окаже друг и като следствие щеше да получи други органи. Но ние нямаше да имаме нищо общо с подобни същества и всякакъв контакт с тях би бил немислим.
— Разбирам ви — каза Муратов — и съм съгласен с вас. Но тук имаме не подобие, а пълно сходство.
— И това не е чудно. Аз от самото начало бях убеден, че ще видим човек. Така и излезе. И ето защо бях така убеден. Аз съм съгласен с вас. Корабът, който се приближи до Хермес, принадлежеше на стопаните на разузнавачите. Те познават нашата Земя и то добре. И те са се решили, в дадения момент не е важно по какви причини, да пуснат на астероида един от членовете на екипажа на своя кораб. Ние не знаем защо са направили това, но можем да бъдем напълно уверени, че те не са се съмнявали — техният другар ще намери общ език с нас. А такава увереност не би могла да възникне, ако ние не бяхме подобни с тях. При същества, които се отличават от тях самите, те не биха изпратили един човек.