„Само в случай, че не се обърне с гръб към мен, както към Болотников — помисли си той. — А това може да се случи, ако се е обидила от моето невнимание към нея.“
Но дълбоко в душата си той не вярваше, че може да се случи така. Струваше му се, че Гианея го е нарисувала в албума си, защото е мислила за предстоящата среща с него и я е искала.
„Интересно, каква ще бъде реакцията на Гианея, когато узнае, че съм брат на Марина!“
Той беше помолил сестра си да не казва за това и беше уверен, че молбата му е изпълнена. Гианея още не знае за тяхното роднинство.
Появяването на „сервитьора“ прекъсна мислите на Муратов. Механичните ръце бързо и ловко сервираха масата. Приглушен звън съпровождаше всяко движение. Това беше стара конструкция, моделите от последните серии не звънтяха.
— Благодаря! — машинално каза Муратов, когато чиниите бяха сервирани.
Роботът „кимна с глава“ и отмина.
Муратов се усмихна. Конструкторите бяха предвидили даже и това.
Той ядеше бързо. Нетърпението му се засилваше с всяка измината минута. Неудържимо ставаше желанието му час по-скоро да се срещне с Гианея и да си изясни най-важния въпрос: как се отнася тя към него? Ако най-лошите му опасения се оправдаят, това ще бъде тежък удар. Прекалено много надежди бяха свързани с възобновяването на старото познанство, прекалено много и важни неща искаше да узнае той, като използува старата симпатия на Гианея.
А това, че Гианея се отнасяше към него със симпатия беше несъмнено. Достатъчно бе да си спомни момента на тяхната раздяла. Тогава той отиде да се сбогува с нея. Със знаци й обясни, че заминава. Гианея сама, първа, му протегна ръка, което никога преди това не беше правила. В очите й той забеляза тъга.
Твърде голяма беше приликата на тази девойка от друг свят със земните хора. Разликата беше нищожна. И затова, жестовете и изразът на очите й не можеха, да се изтълкуват по друг начин, освен „по земному“.
А нееднократните молби на Гианея да се срещне с Муратов! Това говореше за същото.
Обядът беше прекалено обилен. Днес Муратов не бе ял нищо, но успя да се справи само с половината.
Като натисна клавиша за прибиране на масата, той излезе на улицата.
Успя да „убие“ само половин час. Оставаха му още четири и половина.
„Ще замина за Селена — реши той. — Между другото, аз никога не съм бил там. Ще се поразходя, ще разгледам града“.
Дотам можеше да се долети за пет минути. Но все със същата цел — да мине повече време, Муратов не се изкачи до една от многобройните спирки на местния въздушен транспорт, която се намираше съвсем близо, а избра най-бавния вид транспорт — градския вечебус.
Скоро той съжали за решението си. Колата спираше непоносимо често, излизаха и влизаха пътници. Като правило градският вечебус се използуваше само за къси разстояния, а Муратов трябваше да пресече целия град, разположен на десетки километри, да премине през обширния район между Полтава и Селена, застроен с автоматични заводи и едва тогава да стигне до целта си и то в покрайнините.
— Колко време трае пътят до ракетодрума? — попита той.
— Час и половина — отговори металният глас на шофьора.
Няколко души учудено погледнаха Муратов.
Той въздъхна и се настани по-удобно в мекото кресло.
Нека се чудят. Те не могат дори и да предположат, че той се намира в глупавото положение на човек, който не знае какво да прави с времето си. Това му се случваше за пръв път в живота.
Най-накрая Полтава остана зад гърба му. Заредиха се безкрайните, прилични едно на друго, еднообразни здания на заводите. Нито един храст, нито една цветна леха, нищо, на което може да спреш погледа си. Гладки стени, без прозорци.
Тук не е нужна красота: няма хора!
2
Онези, които са се посветили на езикознанието, обикновено принадлежат към типа на кабинетните учени. Марина Муратова беше изключение от това правило. Тя притежаваше големи способности в лингвистиката, прекрасна памет, добре владееше осем езика и беше склонна към изследователска работа. Но Марина обичаше и много други неща. Живописта, музиката и спортът заемаха далеч не последно място в нейния живот. Любовта към пътешествията и общителният й, сговорчив характер също изиграха голяма роля в това, че изборът на научния съвет на Института по космонавтика, който търсеше придружител за Гианея, се спря на нея.
Марина се съгласи веднага. Предстоящата задача я увлече с това, че беше необикновена и трудна. Тя знаеше, че ще бъде откъсната от привичната си работа за дълго, може би за много години, но това не я изплаши. Да се запознае с чужд език, който няма нищо общо със земните /тя така си мислеше/, или да научи пришелката от космоса на земен език да се сближи със същество, чуждо на Земята, родено и израсло на друга планета, под светлината на друго слънце — във всичко това имаше романтика, която я привличаше.