Една неочаквана мисъл мина през главата му и го накара да спре за миг.
„Ами ако попитам Гианея направо? Тя се зарадва на моето пристигане, отнася се към мен явно не така, както към другите хора. Тя възприе моите испански думи така, като че ли ги беше очаквала от мен и даже не се опита да се престори, че не разбира. Да рискувам ли?“
Той чувствуваше, че напразно си задава този въпрос, че решението е взето. Нямаше вече сили да се сдържа и да чака. Стоун и научният съвет са прекалено предпазливи. Какво лошо може да се случи? Няма да отговори и толкова.
„Е, да става каквото ще!“ — помисли си той.
— Гианея, много ви моля да ми отговорите на един въпрос — от вълнение Муратов не забеляза, че говори само на испански. — Той е много важен за всички нас и особено за мен лично. Вие трябва да ми отговорите, ако сте ми приятел. На Луната ли се намират сега изкуствените спътници, изпратени при нас от вашите съотечественици?
Марина, съвсем объркана, но с тайна радост, чу този неочакван въпрос. Нейният брат решително и просто разсече възела.
Гианея наведе глава. Тя беше разбрала всичко, което каза Виктор и не скриваше, че е разбрала. Виждаше се, че в нея се води някаква мъчителна борба.
А когато най-после тя повдигна глава и погледна към Виктор, той видя в продълговатите й, тъмни очи сълзи. Никой, никога не беше виждал Гианея да плаче.
— Да — отговори тя едва чуто.
Муратов си пое дъх, вълнението го душеше.
— Защо мълчахте досега? — попита той, като с труд владееше гласа си. — Нали знаехте, колко важно е това за нас.
— Аз се страхувах. Исках да кажа отдавна, но вие все не идвахте. Сега вече не се страхувам. Отдавна разбрах, че Рийагейа е прав. Аз погубих себе си, но спасявам вас.
Гианея говореше на испански съвсем свободно. Не само Марина, но и Виктор веднага разбраха, че тя знае не съвременния испански език.
„Трябва непременно да се изясня кога в Испания са говорили така, както говори Гианея“ — помисли Муратов.
5
Спешно се подготвяше Седмата експедиция за издирването на тайнствените спътници разузнавачи. Сега, повече от когато и да било, трябваше да се бърза. Още на ракетодрума след дългото и мъчително мълчание Гианея каза няколко думи, които имаха огромно значение за космическата служба.
След като отговори, вероятно неочаквано за самата себе си, на въпроса на Муратов, Гианея побърза да замине. Тя явно се опасяваше от по-нататъшни въпроси от негова страна, може би съжаляваше за своята откровеност, беше разстроена и много развълнувана.
Муратов ги изпрати до вечемобила. Той разбираше, че не трябва да пита Гианея за нищо, че тя няма да отговори повече на нито един въпрос, а на него му се искаше, и това беше много нужно, да й зададе този въпрос — единствен и извънредно важен.
И изведнъж Гианея каза сама, каза именно това, което той искаше да попита.
Вече седнала в колата тя му протегна ръка, за първи път отговори на ръкостискането и някак срамежливо се усмихна.
— Трябва да ви предупредя — каза тя толкова тихо, че той едва я чу, — бъдете много внимателни. Нашите (тя произнесе дълга дума на своя език, която очевидно означаваше „спътници“, или друго по-правилно название на разузнавачите), са опасни и не трябва да се приближавате към тях. Унищожете ги. И бързайте, бързайте!
Тя се облегна на седалката и затвори очи. Въздъхна толкова дълбоко, че на него му се чу звук, приличен на стон. Около устните й се образуваха бръчки и лицето й изведнъж стана старо.
— Тръгвайте! — прошепна тя на Марина.
Вечемобилът замина.
Виктор остана сам.
Той дълго гледа след колата. Постепенно сърцето му се успокояваше, биеше все по-бавно и равномерно.
Пълен успех! Поривът, необмислен и рискован, даде неоценим резултат. Спътниците са на Луната, а самата Гианея съветва да ги унищожат, без да се приближават до тях.
Да ги унищожат!
Едва сега той си спомни, че забрави да попита за най-важното — къде трябва да търсят спътниците, на кое място е разположена тяхната база. Но Гианея едва ли знае това. А ако знае, ще каже по-късно. Тя отговори на най-важния въпрос. Едно е да търсиш, без да си убеден, че спътниците са на Луната, а съвсем друго — когато си сигурен в това.
Муратов тръгна да дири Стоун.
Председателят на научния съвет и участниците в Шестата експедиция още не бяха заминали от космодрума. Съобщението на Муратов беше посрещнато от всички с учудване и радост.
— Постъпил сте правилно — каза Стоун. — Изглежда ние бяхме прекалено предпазливи. Можеше да попитаме по-рано.