Пред креслото на Стоун имаше голям инфрачервен екран. Обикновените видими цветове не се отразяваха на него и лунният пейзаж изглеждаше като причудливо съчетание на черно-бели петна, в които можеше да се ориентира само опитно око.
Стоун не разчиташе много на този екран. Той повече се надяваше на живото инфрачервено зрение на Гианея. Преди самото тръгване чрез Гарсиа той я попита дали е уверена, че ще може да види базата.
— Доколкото знам — беше отговорът, — тя е разположена на открито. Защо да не мога да я видя? Трябва само да се приближите достатъчно.
Тя говореше равнодушно, но Стоун й вярваше. Освен това, той помнеше, че Гианея вижда на такова разстояние, на каквото земен човек не би видял нищо без бинокъл.
Тя седеше до него и със скучаещ вид разглеждаше скалите. И двамата гледаха напред. Малко по-нататък беше мястото на Гарсиа — той следеше северната страна. Източната беше поверена на Верьосов, а южната на Токарев и Муратов.
Никой друг, освен Гианея не би могъл да види базата непосредствено, но не се и стремяха непременно да я видят. Търсеха удобно за базата място, където хората биха я построили, ако бяха на мястото на съотечествениците на Гианея.
Смяташе се, че ако базата е тук, то най-вероятно тя се намира в подножието на скалите, тоест от северната страна.
Колите се движеха бавно, със скорост петнадесет-двадесет километра в час.
Във всъдехода беше широко, прохладно и даже уютно. Шесткратно по-малката отколкото на Земята притегателна сила, създаваше впечатление за лекота на движенията, за някаква необикновена сила, която изпълва всички мускули на тялото.
Това усещане се харесваше на Муратов. Не много мекото на пипане кресло, в което седеше, като че ли беше направено от пух. Нито един земен дюшек не би могъл да бъде по-мек — нали неговото тегло тук е шест пъти по-малко, отколкото на Земята.
Той внимателно разглеждаше заляната от слънчева светлина и все пак мрачна на вид равнина, която изглеждаше като разорана с гигантски плуг. Разбираше, че и на него, и на Токарев им поръчаха да гледат в тази посока, защото тук имаше най-малко шансове да намерят търсеното. Те двамата бяха най-неопитните наблюдатели. И затова почти не вярваше, че ще види подходящо място.
Беше жалко, че на черното, гъсто обсипано със звезди небе не можеше да се види Земята. Стоун се движеше твърде близо до планините. А Муратов много искаше да се полюбува на родната планета. Той я видя от борда на звездолета, но за много кратко време и не можа да се насити на непривичната гледка.
След около час и половина напрегнатото внимание отслабна и Муратов започна да мисли за друго. Той отново се върна към Гианея и причините за нейния гняв.
За това явно нямаше никакви причини.
„Но може би — помисли той, — аз греша и Гианея съвсем не се е разсърдила, а просто се страхува от моите въпроси. И ме избягва само защото не иска да ми отговаря.“
Тази мисъл му беше неприятна. Неочакваната враждебност на Гианея огорчаваше Муратов.
Как и с какво да оправи положението?…
Измина още един час. Всъдеходите се намираха вече на повече от петдесет километра от станцията. Постепенно скуката започна да завладява всички участници в експедицията.
Стоун почувствува това.
Всъдеходът спря. След него спряха и другите.
— Предлагам да закусим — весело каза Стоун. — Ще си починем и ще тръгнем по-нататък.
— На какво разстояние мислите да се отдалечим днес? — попита Токарев.
— На не повече от седемдесет километра. Ако вярваме на това, което каза Гианея, да се търси по-нататък е безсмислено. Ще се вижда добре Земята. А Гианея спомена, че базата е разположена на такова място, откъдето Земята не се вижда. Може би ще успеем днес да огледаме и източната страна.
— Това ще бъде уморително.
— Не е страшно. Не трябва да се бавим. Виждам, че вие, жителите на Луната, сте станали много лениви — пошегува се Стоун. — Ще ви накараме да се потрудите по земному.
— Като че ли на Земята се трудят по цял ден — парира Токарев.
— Ако е необходимо, да — сериозно отговори Стоун.
Всички се отказаха от закуската и като постояха десетина минути, колите отново тръгнаха напред.
— Другари, не се разсейвайте — каза Стоун, адресирайки думите си не само към екипажа на своята кола, но и до всички останали. Гледайте по-внимателно. Няма да се връщаме втори път тук.
— Гледаме!.. Гледаме!.. — прозвучаха няколко отговора. — Гледаме, но нищо не виждаме — позна Муратов гласа на Синицин.