Градът беше една от древните столици на тази планета, чиято история наброяваше вече хиляди години, макар че в настоящата епоха самата дума „столица“ беше вече забравена.
А странното здание на хълма действително беше паметник на тези, които бяха проникнали в космоса и не се бяха върнали оттам. Едновременно с това служеше за пантеон на загиналите космонавти и за щаб на космическата служба на планетата.
През този ден в долния етаж на зданието, в просторна зала, задяна от лъчите на високото оранжево слънце, се провеждаше голямо събрание.
Около огромната маса, поставена в средата на залата, седяха повече от сто души мъже и жени.
Техните дрехи много си приличаха. Жените носеха рокли, а мъжете — къси туники. Краката на жените до коленете бяха обвити с кръстосващи се ленти, а коленете им бяха покрити с токи във формата на лист. Краката на мъжете бяха голи. Жените имаха дълги гъсти коси, а главите на мъжете бяха бръснати.
Всички бяха облечени в бяло, освен един.
Различната наситеност на зеления оттенък на кожата им, косо разположените им очи, повдигнати към носа, високият ръст, както на мъжете, така и на жените — всичко това би било познато на земния човек и той безпогрешно би ги посочил като съотечественици на Гианея.
А ако тук би могла да бъде Марина Муратова, тя би разбрала езика, на който говореха всички тези хора.
Но след като го разбере, би открила, че този език не е съвсем същият като оня, на който говори Гианея, че с нещо се различава, макар в основата си те да бяха еднакви.
И човекът, който се различаваше по своите дрехи от останалите, видимо се затрудняваше да разбере този език и понякога питаше повторно.
Тогава един от мъжете ставаше и повтаряше казаното на същия език, на който говореше и Гианея.
По средата, на висок стол, извисявайки се над всички, седеше още съвсем млад човек с много тесни, сякаш присвити очи, облечен като всички останали.
Той гледаше втренчено, без да мига, към човека, който стоеше срещу него и беше облечен различно, към този, който не винаги разбираше какво му говорят и самият говореше езика на Гианея.
Той имаше всички отличителни черти на сънародниците на Гианея, но беше малко по-нисък от останалите. Зеленият оттенък на кожата му почти не се забелязваше, скрит под силен загар. Беше облечен не в туника, а в нещо като широка пелерина, блестяща в оранжевите лъчи на слънцето с блясъка на чисто злато. Неговата глава не беше обръсната и черната му коса с изумруден блясък се спускаше под раменете.
Младият човек с тесните очи очевидно председателствуваше събранието.
Неговият втренчен поглед смущаваше човека със златната пелерина, който често не издържаше и извръщаше поглед, но всеки път сякаш притеглян от магнит, отново се обръщаше към него.
В тези мигове всички виждаха как в тъмните очи на човека с пелерината светваха искри, може би на предизвикателство, може би на ревниво скриван страх.
И всеки път, когато забелязваше тези искрици, младият председател се усмихваше.
В неговата усмивка имаше презрение, насмешка, гняв, но нямаше ненавист. И изглежда, че именно това — отсъствието на ненавист — най-много смущаваше човека с пелерината.
Той през цялото време стоеше прав. Изглежда така беше необходимо, защото край него нямаше стол. Той вече отдавна стоеше, докато всички останали седяха.
Това приличаше на съд.
И действително беше съд, но не в смисъла, в който е прието да се разбира тази дума на Земята.
Съдеха не този човек, а други, към които принадлежеше и той, и които не присъствуваха сега в залата.
Съдеха не хората, а делото, което те искаха да извършат.
— И така — каза председателят, като продължаваше втренчено да гледа „подсъдимия“ в очите, — всичко ли ни разказа, Лийагейа, нищо ли не скри?
— Да, всичко! Нищо повече не мога да прибавя. И съм готов да приема смъртта.
Усмивка, този път изразяваща само презрение, посрещна думите му.
— Ние виждаме това — младият председател показа дрехите на Лийагейа. — Но ти си избързал. Вече три дни си в родината. Нима не си забелязал, че си в друг свят?
Другият не отговори нищо.
— Нима — продължаваше председателят — не си разбрал нищо от това, което са видели очите ти? Или, може би, ти не искаш нищо да разбереш?
Отново не последва отговор.
— Но ти ще разбереш, Лийагейа. Ние няма да те убием, както бихте направили вие на наше място. Отдавна вече изгаснаха и изчезнаха от паметта на хората вашите клади. Ти ще живееш сред нас.
— Значи, няма да ме пуснете обратно?