Четиримата души, сегашният екипаж на кораба, добре знаеха това. И те се страхуваха даже да се приближат до вратата на кабината за управление. Тя беше плътно затворена и с жълта боя на нея беше нарисуван крив кръст.
За да не може никой дори и случайно да проникне в забранената зона.
Всичко зависеше от „командира“. Неговият механичен мозък беше единствената надежда за успех, единствената гаранция за достигането на целта, единственият шанс за живот.
Четиримата не бяха уверени, че кацането ще мине също така благополучно, както излитането. Те не знаеха дали „командирът“ умее да приземи кораба на планетата. Те само се надяваха на това.
И често хвърляха погледи към големия, херметически затворен сандък, боядисан в яркожълт цвят, който стоеше в средата на централното помещение на исполинския кораб.
В това помещение четиримата прекарваха цялото си време и много рядко го напускаха. Тук те живееха, хранеха се, спяха и беседваха, макар че това помещение не беше пригодено за живеене.
Но те се „притискаха“ един до друг, стремяха се винаги да бъдат заедно, да си помагат един на друг, да преодоляват неволния страх пред окръжаващия ги от всички страни безкраен простор на вселената.
Каютите на кораба, предназначени за членовете на екипажа, бяха единични.
Изтънченият комфорт на тези каюти не привличаше новите стопани. Всичко им беше чуждо, непривично и дълбоко ненавистно.
Те ненавиждаха всеки предмет на кораба и самия кораб. Всичко, освен жълтия сандък. Това беше единственото нещо, което не принадлежеше на предишните стопани, а на тях самите, беше направено от тях, съдържаше в себе си известна за тях цел.
Жълтият сандък — това бяха „те самите“. Защото ако на тях не им е съдено да достигнат целта живи, съдържанието на сандъка ще направи всичко вместо тях.
Във всички случаи задачата трябва да бъде изпълнена.
Сандъкът беше тежък, масивен и много здрав. Ако корабът се разбиеше, той щеше да оцелее.
Това беше главното.
През дългите години на пътуването те бяха свикнали да гледат на сандъка като на пети член на екипажа. И го наричаха ласкаво „Гринго“, което беше човешко име.
На кораба имаше всичко. Дългите алеи, покрити с растителност, приканваха към разходки. Уютните салони, игралните и спортните зали, басейните, читалните и зрелищните автомати призоваваха към развлечения и отдих. Астрономическите пултове, кабинетите и лабораториите предоставяха всички удобства за научна работа. И до всяка каюта имаше небесносиньо помещение с продълговат басейн, сега празен.
Четиримата използуваха само алеите. Беше им нужно да се движат и те тичаха по алеите всеки ден в определено време.
До всичко останало не се докосваха — пречеше им ненавистта.
Те с удоволствие биха се възползували от небесносините помещения с басейните. Времето на полета беше за тях изтезание. Но басейните бяха празни. Дори да бяха пълни, все едно не можеха да им помогнат с нищо. Четиримата не знаеха как да предизвикат анабиосъня и как да излязат от него. Тази техника им беше напълно непозната.
Четиримата бяха първите хора от своя народ, проникнали в космоса. Ненавистта ги водеше и ръководеше постъпките им.
Ненавистта и любовта.
Те ненавиждаха бившите стопани на кораба. Обичаха свободата и предишния живот.
Но съществуваше и трето — неизвестните хора от неизвестната планета. Те бяха застрашени от тези, които четиримата ненавиждаха. И затова бързаха да помогнат на неизвестните хора и подсъзнателно, без да ги познават, ги обичаха като братя, изпаднали в същата беда като тях.
Но главното за четиримата беше не любовта, а ненавистта.
Тяхната родина сега беше свободна и можеше да живее, както беше живяла преди, до появяването на „ненавистните“.
Четиридесет и трима врагове избягнаха справедливото отмъщение. Те трябваше да бъдат настигнати и унищожени.
Ако те се завърнат и разберат какво се бе случило в тяхно отсъствие, щяха да отмъстят за смъртта на своите събратя.
Четиридесет и тримата не трябваше да се завърнат.
Четиримата не се смущаваха от това, че са само четирима. Да бяха и десетима, и сто пъти повече, пак не биха могли да се справят с могъщите пришелци. „Ненавистните“ бяха по-силни. На тях им се подчиняваха сили, неизвестни и недостъпни за народа, към когото принадлежаха четиримата.
И те се надяваха само на помощта на тези, на които сами се притичаха на помощ.