Да я открият още на втория ден от издирването! Какъв късмет! И то след почти три години системни неуспехи.
— Точно пред вас. И то близо.
Муратов преведе отговора.
Всъдеходите спряха.
Отпред не се виждаше нищо. Същите мрачни, кафяво-сиви скали, издълбани от пукнатини, жълтеникав прах, покрил почвата с дебел слой. Високо в небето се губеха високите върхове на планините.
Никъде нищо!
Така се струваше на земните хора. Но Гианея виждаше друго.
Никой не би се сетил да търси базата на такова място. Тук никога нищо не биха намерили.
Точно отпред, на около двеста метра, планинската верига извиваше, завършваше с остра издатина, покрита с хаотично нахвърляни един върху друг камъни — следи от преминаването на голяма лавина. Дълбочината на извивката се скриваше в непрогледно черна сянка.
Колко такива извивки бяха срещали по време на търсенето!
Точно там, в тази сянка сочеше ръката на Гианея.
— Там ли — попита Стоун, — в сянката?
— Да, на дъното.
— Прожекторите! — нареди Стоун.
Четири силни лъча от четирите коли разсеяха черния мрак.
Нищо! Все същите скали в подножието на планината. Като навсякъде.
— Тук ние в никакъв случай не бихме могли да открием нещо — каза Верьосов. — И толкова близо до станцията.
— Сигурна ли си? — попита Стоун.
— Аз виждам — просто отговори Гианея.
Както се изясни по-късно, веднага у всички бе минала една и съща мисъл:
„Тук е вечна сянка. Това място не се осветява никога от Слънцето. Планинските пластове са охладени почти до абсолютната нула. Тук не може да има никакво инфрачервено излъчване. Тогава как Гианея може да вижда нещо? Значи, не само инфрачервената част на спектъра е достъпна за нейното зрение.“
В това, че Гианея действително вижда загадъчната база, беше невъзможно да се съмняват.
— Каква приблизителна площ заема базата? — попита Стоун.
Като изслуша превода на въпроса, Гианея се замисли. Муратов вече беше решил, че тя не знае земните мерки за дължина и площ, когато се оказа, че Гианея мълчи по друга причина. Тя просто искаше да отговори по-точно.
— Трудно ми е да определя на око — каза тя накрая, — но ми се струва, че площта й е около шест хиляди квадратни метра.
„Гледай ти! — помисли си Муратов. — Тя знае испански език като истинска испанка. Даже аритметиката й е достъпна. Удивително!“
Сега нямаше време да се мисли за странични неща. Муратов преведе отговора на Гианея на нетърпеливо чакащия Стоун.
— Значи — каза началникът на експедицията, — приблизително осемдесет на осемдесет метра. Такава малка площ ние можем да обработим с четирите работни машини.
Той веднага даде разпореждане да изпратят на това място още един всъдеход със специално оборудване.
— Пълен напред по нашите следи — нареди той в микрофона. — Скрити пукнатини няма, пътят е безопасен. Предупредете Сабо. Чакам го след петнадесет минути.
Прожекторите ярко осветяваха скалите в дълбочината на извивката. Отчетливо се виждаха сенките от светлината, за първи път проникнала тук. Но както и преди не се забелязваше нищо друго.
В главата на Стоун се мярна тревожна мисъл.
— Попитайте я — каза той, — безопасно ли е да се осветява базата?
Гианея отговори, че не знае това.
От предпазливост, наистина малко закъсняла, Стоун нареди да изгасят прожекторите.
— Когато стане необходимо, отново ще ги запалим.
— Странно — забеляза Муратов. — Спътниците не са прозрачни. Тогава защо не закриват скалите, които се намират зад тях? Защо не се виждат сенките на спътниците?
— Може би те вече не са тук? — изказа предположение Токарев. — Може би тук е само изоставената база?
Муратов обясни, колкото можеше по-ясно, какво смущава него и останалите членове на експедицията.
— Малко ми е странно — отговори Гианея, — че не виждате това сами. Но аз разбирам защо става така. Ние — (тя имаше предвид своите сънародници) — не подозирахме тази особеност на вашето зрение. Аз разбрах за това едва на Земята — Гианея като че ли забрави вчерашния разговор. — Вие не виждате нищо, ако няма светлина, която вие възприемате. Ние виждаме много повече. Предметите, които според вас са тъмни, за нас са осветени. Не е ли странно, Виктор? Та вие толкова приличате на нас.
Той помисли, че тя е избрала лошо време за такава беседа. Не можа да скрие нетърпението си, когато я помоли да отговори на зададения въпрос.
— Защо ми говорите с такъв рязък тон? — попита Гианея, като че нищо не се бе случило. — Аз не съм свикнала да разговарят така е мен.