— Извинете! Но ние сме много развълнувани.
— Няма причини да се вълнувате. Това, което търсехте, е намерено. Какво още ви е нужно?
В нейния тон ясно се чуваше: „Аз изпълних това, което искахте. Сега ме оставете на мира“.
— Гианея, вие виждате — каза Муратов, — а ние не. Помогнете ни още веднъж.
Тя помръдна рамото си — характерен жест, свойствен само на нея.
— Свалете прожекторите по-ниско — каза тя така, както би казал учител на глупав ученик. — Базата — (тя за първи път произнесе тази дума ясно) — е разположена във вдлъбнатина. Струва ми се, че е изкуствена, защото има равни очертания. Лъчите на светлината минават по-високо и затова не виждате нищо.
Тя разбираше разликата в тяхното зрение, но само с ума си. Да я разбере докрай така, че да я почувствува, Гианея не можеше.
— Да почакаме — каза Стоун, когато Муратов му преведе това, което каза Гианея. — Не е известно как ще подействува светлината на автоматиката в базата. Ние и така много рискувахме, когато включихме прожекторите, без да помислим добре. Но това е моя вина.
Точно след петнадесет минути дойде петата кола. Настъпи дългоочакваният момент на операцията.
Стоун изведе своя всъдеход малко назад и встрани. Четирите работни коли се построиха в една линия. По такъв начин между тях и невидимата база имаше разстояние около сто метра — напълно достатъчно от гледна точка на безопасността и удобството за работа. Дори и да се получи взрив от всякаква сила, включително и анихилация, той не можеше да причини никаква вреда. Тук, където изобщо нямаше въздух, взривната вълна не беше опасна. Оставаше само теоретичната възможност базата да се взриви като ядрена бомба с огромно повишение на температурата. Но всъдеходите, конструирани специално за нейното издирване, бяха пригодени и в такъв случай да останат невредими, както и екипажите. Някаква степен на риск, разбира се, съществуваше, но тя беше минимална. Да отведат колите на абсолютно безопасно разстояние беше невъзможно. Тогава много би се затруднило управлението на роботите.
Никой от участниците в експедицията и не помисли за някаква опасност. Те знаеха едно: базата е намерена и тя трябва да бъде унищожена.
Трябва! Тази дума беше напълно достатъчна.
В колата на Стоун се появи пристигналият с петия всъдеход ръководител на техническата част на шестте предишни експедиции — инженер Ласло Сабо. Той беше набит, широкоплещест човек, не много висок и с неопределена възраст. Малка клинообразна брадичка, украшение, което в тази епоха се срещаше твърде рядко, подчертаваше резките волеви черти на лицето му.
Още по пътя за Луната Муратов забеляза явната неприязън на Гианея към този човек. Работата беше не само в ниския ръст на Сабо. През последно време Гианея започна да се отнася към такива хора много по-търпимо. Изглежда, тя беше разбрала или беше започнала да разбира, че земните хора са еднакви, независимо от техния ръст. Рецидив на предишните й възгледи се бе появил при срещата й с Болотников. Антипатията на Гианея имаше някакви други, засега неизвестни причини.
Когато Сабо, минавайки да заеме мястото си във всъдехода й кимна с глава, тя трепна. Муратов видя, колко трудно бе за Гианея да отговори на приветствието му.
Ръководството на операцията премина в ръцете на Сабо.
— Внимание! — каза той, едва успял да свали лунния скафандър. — Пристъпваме към изпълнение на първата част от програмата — разузнаването. Да се пусне робот номер едно!
От колата, в която беше Синицин, изпълзя ярко блестящо под лъчите на Слънцето метално кълбо с гъсенични колела.
В навечерието на излитането Верьосов подробно бе описал устройството му на Муратов. Това беше много сложна и съвършена машина, плод на конструкторския и техническия труд на много хора, която по всяка вероятност сега беше обречена на гибел.
Роботът се отдалечи на десетина метра от всъдехода и спря.
Той чакаше команда.
Сабо превключи нещо на пулта за радиовръзка.
— Напред! — каза той, като отделяше всяка сричка. — Първо издирване!
Роботът се заклати бързо и запълзя по извивката на планината.
Гарсиа се премести до пеленгатора. Трябваше да следи дали няма да се появи някакъв радиосигнал. Стоун се наклони към инфрачервения екран.
Те не взеха никакви мерки за защита против възможна светкавица, подобна на тази, която се появи при анихилацията на робота разузнавач преди три години по време на експедицията с „Титов“.
Екраните не пропускаха прекалено силни светлинни лъчи и каквото и да се случеше, очите на хората бяха в пълна безопасност.