Махди и Яз в някакъв клуб, играят на друпи – игра, при която всеки от участниците се опитва да метне сребърна монета друп в чаша с брак. Който успее, дава чашата на друг участник, който трябва да я изпие. Махди и Яз явно бяха изпили повечето чаши, защото минути по-късно тя ги видя на сцената в клуба да мятат опашки сред редица балерини. Следващата картина показа как няколко часа след това седят в студио за пиърсинг и им пробиват ушите.
Серафина видя и други спомени. Как се надплуват на морски коне със смъртоносна скорост и как играят на „Свали пич“ – целта на тази игра беше да събарят човеци сърфисти от дъските им. Безразсъдно плуване с пасажи и огромни залози на мачове по кабалабонг. Безпаметни целонощни уейв-партита, след приключването на които Яз лежеше, припаднал на върха на някоя кула, и Махди висеше на една ръка от шпила и крещеше: „Серафина! СЕРАФИНА!“, преди да ги прибере имперската стража.
– Олеле – беше единственото, което Серафина каза, когато кървавата песен се разпадна във водата.
– Мда – каза Махди. – Толкова зле беше. Това продължи около година и после една нощ, или по-скоро сутрин, когато двамата с Яз се събудихме на пода на някакъв нощен клуб, пред нас стоеше човек. Дукът. Обут с панталони, с кожени обувки и туидено сако.
– Под водата? Но как...
– Не знам. Не мога да обясня повечето неща, които умееше да прави.
– Може ли... Можеше ли да прави магии? – попита Серафина.
Махди постоя замислен за момент и после каза:
– Можеше да обича, Сера. Толкова силно. Обичаше морето и всичките му обитатели. Мисля, че това беше неговата магия.
Серафина кимна.
– Стоеше пред нас, подпираше се на бастунчето си и ни гледаше – продължи Махди. – Каза ни, че трябва да се засрамим от себе си. „Така ли почитате паметта на приятелите си? На селяните?“ Това ни попита. Ние пък го попитахме кой е и откъде знае за селяните. Той ни разказа за дуковете на Венеция, за Хищниците и за Воините на вълните. Обяснихме му, че сме говорили и с главнокомандващия, и с тайните служби. Казахме, че даже сами сме се опитали да намерим селяните.
Махди отново поклати глава, този път с неудобство.
– И сега звучи не по-малко глупаво, отколкото звучеше тогава. Дукът ни каза, че вместо само да се опитваме да направим нещо, трябва да успеем да го направим. Можехме да го направим, ако станехме част от Хищниците. Така че се присъединихме. Дадохме обета. Обещахме, че ще влезем в релси, но той не се съгласи. Поиска да продължаваме да правим същото, което бяхме правили дотогава. Да висим по клубовете и да си общуваме с играчи на кабалабонг, със сирени и разглезени богаташки дечица, и с мошениците, които се въртят около тях.
– Защо?
– За да ги наблюдаваме, да си държим ушите наострени и да научаваме полезна информация. Ако например някой мошеник започнеше да пръска мокрети по клубовете, беше почти сигурно, че е продал информация за пасажите от риба-меч или за местата, където плуват акулите, на онези, които харесват месото им. Казвахме какво сме видели на дука, а той пращаше други Хищници по опашката на мошеника, за да го хванат на местопрестъплението и да го изправят пред властите. Точно това правехме в Лагуната през нощта преди нападението над Серулия. Бяхме в един клуб и се надявахме да се свържем с едни отрепки, които работят за ловците на тюлени. Исках да ти обясня, Сера. Много исках. Не можех да ти кажа истината, но исках поне да ти кажа, че това, което виждаш, не съм истинският аз. Ала тогава... ами тогава светът се обърна с главата надолу и така и не получих възможност да го направя.
Сера го погледна и най-сетне се увери, че пред нея стои истинският Махди. Питаше се дали ще има друга възможност да го опознае, да се сближат така, както се бяха сближили в миналото, да си наваксат изгубеното време.
– Какво ли не чух за вас – заразказва тя. – Онази сутрин в приемната ми Лучия разказваше как добре сте си прекарали в Лагуната. И после, когато те видях с нейния шал около главата ти...
– Си помисли, че между нас има нещо – довърши Махди.
Серафина кимна.
– Не искам Лучия.
– Но тя те иска.
– Да, знам. Казвала ми е.
Перките на Серафина настръхнаха.
– Какво? Кога?
– В затвора. Точно щяха да ме екзекутират. Лучия Волнеро е единствената причина да съм още жив.
Седемнайсет
– Сера, слушай. Изслушай ме, моля те.
– Добре, Махди – отвърна Сера и се опита да потисне гнева си. – Слушам те.
– Когато нападнаха Серулия, ние с Яз използвахме перли невидимки, за да можем да се бием, без да ни видят. Беше безсмислено. Ние бяхме само двама срещу цялата войска на Трахо. После чухме, че с Нийла сте били заловени, затова тръгнахме да ви търсим и ви заведохме при дука. Когато го убиха, а вие изчезнахте, Зелен заповяда на Яз да остане скрит и да ръководи бунтовническите операции. На мен нареди да се оставя да ме хванат.