Коко гледаше напред в тъмните води, докато говореше, но Серафина знаеше, че очите ù виждат нещо съвсем друго. Виждаха как нашествениците изтезават семейството ù.
– Толкова се уплаших – продължи Коко. – Веднага щом войниците излязоха, избягах от двореца. Отидох направо в острокона, защото той беше най-безопасното място, за което се сетих. Няколко дни се крих на четвърто ниво. Ядях храната от хапвалнята. Алесандра и Доменико ме намериха.
– Съжалявам, Коко – каза Серафина. Сърцето я болеше за детето.
Коко кимна.
– Хайде, имаме още да плуваме – подкани я тя и забърза.
Не иска да я видя как плаче, помисли си Серафина. Напоследък гневът в душата ù гореше неспирно, но от време на време, както сега, пламъците му се издигаха високо. Случилото се с Фосегрим и с Коко бяха поредните две престъпления, които щеше да впише в сметката на Трахо. Щеше да разкаже на чичо си за тях, когато той се прибереше у дома с гоблинските си войски. Трахо щеше да плати за престъпленията си. Валерио щеше да се погрижи.
– Стигнахме. Трето ниво – съобщи Коко след няколко минути и вдигна лампата в ръката си, за да освети надписа над вратата. – Ще трябва някой да стои на пост – добави и се обърна към акулата. – Аби, иди да наблюдаваш входа горе.
Малката акула кимна.
– Абелар е най-добрият часови. Усеща движението във водата много преди мен. Ако се появят ездачи на смъртта, той ще стигне дотук точно за две секунди.
Абелар заплува нагоре. Сера го проследи с поглед.
– Сигурно не си виждала Силвестър? – попита тя с тъга.
– От нашествието насам не съм – отвърна Коко. – Вмъквам се в двореца, винаги когато мога, за да търся лекарства, храна и оръжия – всичко, което би свършило работа на съпротивата, но не съм го виждала.
Сера кимна тъжно. Силвестър ù липсваше и тя се надяваше, че някак е успял да се изплъзне на ездачите на смъртта, но си даваше сметка, че вероятно никога няма да узнае какво му се е случило.
– Хайде, Коко. Много работа имаме – каза тя.
Двете русалки влязоха в слушалнята. Беше тъмна като морска бездна. Всички магмени лампи бяха изгорели.
– Държавните архиви са подредени по година и по тема. Ох! – възкликна Коко, когато си удари опашката в прекатурен стол. – Нищо не виждам.
Тя вдигна лампата си и заплува към дъното на помещението.
– Едно-три-шест... не, не ни трябва този – заговори тя, докато оглеждаше рафтовете. После заплува надясно. Серафина я следваше.
– Деветдесет и осем... шейсет и седем... двайсет и девет... Ето, 10-а година от ерата на Мероу.
Коко прокара показалец по рафта, без да спира да говори:
– К... Л... Трябва ни буква П... Ето ги. Протоколи от парламента... Продоволствие за затворите... Протоколи на Министерския съвет... Пътят на Мероу!
Тя освети рафта.
– Като гледам, раковините са двайсет. Ще успеем да ги натоварим...
Прекъсна я внезапната поява на Абелар, който я гризна леко по рамото.
– Ездачи на смъртта?
Абелар кимна.
– Побързайте, принцесо – подкани я Коко и започна да хвърля раковини в кошницата. Серафина последва примера ù.
Русалките не можеха да носят и тежките кошници, и лампите, затова поставиха лампите върху раковините и заплуваха навън колкото можеха по-бързо.
Когато излязоха в коридора, чуха гласове. Сера реши, че ездачите са само на едно ниво от тях. Усещаше силните вибрации.
Тръгвай! – каза тя само с устни, с надеждата, че двете с Коко ще успеят да се отдалечат достатъчно, преди светлината от лампите им да ги издаде.
Коко заплува напред, превита под тежестта на кошницата. Тромавите ù движения разместиха стъкленото кълбо, което държеше магмата в лампата. Тя се заклати напред-назад. Коко се опита да я закрепи, като хване кошницата по друг начин, но това само влоши нещата. Лампата се изтъркаля по раковините към ръба на кошницата.
Серафина затаи дъх. Ако лампата паднеше и се удареше в пода, ездачите на смъртта щяха да чуят.
– Аби! – изсъска Коко.
Абелар се обърна в момента, в който лампата падна. Той се стрелна към нея и успя да улови стъкленото кълбо с носа си на сантиметри от пода. Бутна лампата обратно в кошницата, врътна се кръгом и заплува напред. Серафина и Коко го последваха, напрегнали последните си сили.
– Чакай малко... усещаш ли нещо? – каза нечий глас. Глас на ездач на смъртта.
– Не, а ти?
– Така ми се счу. Може само да ми се е сторило.
Последва пауза, после ездачът каза:
– Кажи на Фабио да докара акулите хрътки долу. По-добре да проверим.