– Фабиооо!
– Какво?
– Пусни хрътките!
– Трябва ли? Искам да се махна оттук. Мразя това място.
– Трябва. Ако остроконът избухне утре, а ние не сме го претърсили, ще ни отрежат опашките.
– Давай, Коко! Плувай! – прошепна Серафина, много уплашена.
Накрая стигнаха до мазето. Абелар бе предупредил Фосегрим, почуквайки с нос по капака в пода.
– Влизайте – каза той. Държеше капака отворен. – Бързо!
Когато Серафина мина покрай него и влезе в подземието, той отвори една тръстикова клетка, пълна с рибки.
– Тръгвайте! – наред им на рибешки. – Нагоре към повърхността.
Рибките се изстреляха от клетката. Бяха най-малко четирийсет.
Той погледна към далечния край на мазето.
– Скрий ни. Бързо! – помоли някого на скатски. Щом затвори капака, два едри ската се надигнаха от пода на мазето. Избутаха една кофа, пълна с изпочупени раковини, до капака в пода, събориха я върху него и после отново се скриха в мрака.
Само след няколко секунди Сера, Фосегрим и останалите чуха лая на акулите хрътки над главите си и крясъците на ездачите на смъртта, които ги насъскваха. Никой не помръдваше. Едва смееха да дишат.
– Няма нищо, тъпак такъв! – извика един от ездачите. – Просто ято гупи! Сега никога няма да успея да си събера хрътките. Ще преследват рибите чак до Царно.
Гласовете на войниците заглъхнаха. Фосегрим не помръдна. Мина една минута, после друга. Вече нищо не се чуваше. Той допря глава до капака, който им служеше за врата, въздъхна с облекчение и се обърна към Серафина.
– Надявам се раковините да си струват риска – каза той.
Трепереща, Серафина отвърна:
– Аз също.
Двайсет и четири
Серафина се протегна. Прозя се. Завъртя глава наляво и надясно. Вратните ù прешлени изпукаха.
– Трябва да поспиш малко – каза Николо. Кимна към раковините, които бе подредила на масата. – Как върви?
– Не особено добре – призна Серафина.
Започваше да губи надежда, че Балтазаар ще ù свърши работа. Оставаха само две раковини, а все още нямаше и намек за това къде Мероу е скрила талисманите.
Започна да ги прослушва, веднага щом ездачите на смъртта се махнаха от острокона. Слуша цяла нощ и през целия следващ ден. Спря само за няколко часа, за да поспи. Сега този ден свършваше и я очакваше втора безсънна нощ в бункера.
Междувременно Николо и останалите, които спаха цял ден, започваха да се будят. Бяха прокопали тунел под двореца и бяха заложили голямо количество експлозиви под бившата казарма на еничарите, в която сега бяха настанени част от войниците на Трахо. Смятаха да взривят експлозивите след няколко дни и да вдигнат казармата във въздуха.
Серафина взе поредната раковина, напукана и пожълтяла от времето. Само човекът, който слушаше раковината, можеше да чуе какво е записано на нея и този факт радваше Сера. Всеки, който знаеше нещо за талисманите, бе изложен на опасност, а тя не искаше да застрашава повече Фосегрим и другите.
Сега вдигна раковината до ухото си и гласът на Балтазаар, станал вече толкова познат, заговори.
Предишната нощ, докато слушаше първата раковина, си каза колко е изумително, че може да чува глухия глас на мъж, умрял отдавна, да долита до нея от няколко хилядолетия. В началото ù беше малко трудно да го разбира, тъй като говореше на остарял русалски, но колкото повече слушаше, толкова по-познато звучаха древните слова. Разказваше как Мероу тръгнала на път, за да открие нови води, в които да се засели морският народ. Кралицата и министрите ù проучили всичко, обясняваше Балтазаар: горите от кафяви водорасли, богатите на планктон плитчини, равнините в бездните, подводните планини, каньоните и опасностите.
Тя бе много смела, говореше Балтазаар, и проучваше лично всички опасности, без да се грижи за собствената си сигурност, като отбелязваше размерите, местоположението и основните характеристики на всяко опасно място, за да може да предупреди хората си да се пазят от него.
Коко беше права – Балтазаар наистина беше скучен. Говореше ли, говореше, изброяваше всяка палатка, всяка купа, всяка чаша, всяко копие, писалка, лъжица и седло, използвани по време на пътуването. Всяка водна ябълка, плосък червей и всяка змиорча боровинка, изядени от пътуващите. Всеки хълм, риф и пещера, които са видели по пътя си. След час на Серафина ù идваше да строши раковината в масата. След два часа ù идваше да си строши главата.
Въпреки всичко не се отказа, а започна да записва на парче пергамент от водорасли всяко опасно място, което Балтазаар споменаваше. Земите на смъртта в Кин, където изпод морското дъно извираха сяра и дим. Пресноводни езера, които бяха толкова горещи, че мигновено сваряваха всеки, който попаднеше в тях. Земите на коболдските гоблини. Пещерите на неките, кръвожадните формоменители, които обитаваха Северния Атлантик.