Единственото, което Серафина не разбираше, бе как Трахо е успял да свърже нещата, без да е гледал кървавата песен на Мероу в пещерите на йелите и без да е говорил с лейди Талия. Отново беше на един мах пред нея.
Сера лесно откри раздела с раковини за корабокрушения. Спомни си как дукът разказваше, че инфантата пътувала към Франция през 1582 на борда на „Деметер“, и скоро намери раковината с информация за кораба, включително точното място, на което е потънал – на двайсет и пет левги южно от френското градче Сен-Мари. Пиратът, който го нападнал, бил от Катей, Сингапур. Казвал се Амарафе Мей Фоо. Историците смятаха, че Мей Фоо не е намерил диаманта, но никой не знаеше какво всъщност се е случило с бижуто. Знаеше се само, че никой никога не го е виждал след това.
– Да се надяваме, че все още е на шията на инфантата – каза Серафина на глас и върна раковината на мястото ù.
Тя преметна торбата си на рамо. Беше открила това, което ù трябваше. Имаше още няколко часа до зазоряване. Щеше да напусне Серулия, преди да изгрее слънцето. После щеше да се свърже с Нийла, Ава, Линг и Бека, за да им каже какво е научила.
– Къде отиваш? Може ли да дойда с теб? – каза някакъв глас.
Серафина почти удари тавана с глава. Завъртя се рязко с ръка на ножа и видя Коко. И Абелар.
– Недей така! Изплаши ме почти до смърт!
Коко огледа торбата на рамото на Серафина.
– Отиваш някъде, нали? Вземи ме със себе си.
– Не, прекалено е опасно. Освен това, кой ще се грижи за Фосегрим?
Малката русалка се хвърли на врата на Серафина.
– Обещай ми, че ще се върнеш. Обещай.
– Обещавам – каза Серафина. Прегърна я силно и каза: – Сега трябва да тръгвам, Коко. Върни се в бункера на сигурно място.
Серафина се сбогува с момичето и отплува. Нямаше много време. Трахо също смяташе, че синият диамант на инфантата и Камъкът на Нерия са едно и също нещо. Освен това портретът беше у него. Знаеше как изглежда диамантът. Сигурно знаеше и за „Деметер“ и за това, че инфантата е потънала с кораба.
Серафина можеше само да се надява, че той не знае точното местоположение на потъналия кораб, на двайсет и пет левги южно от Сен-Мари.
Двайсет и шест
Нийла се прозя. Беше изминал още един ден. Водите пред прозореца ù потъмняваха. Беше спряла да брои от колко дни не е излизала от стаята си. Пет? Шест? Имаше ли значение? Имаше ли изобщо нещо значение?
Наблизо бе пълно със зизита и бингбанги. Цели торби. Подът беше покрит с опаковките им. Имаше кандживухута. И розово, тонове розово. Розови сарита. Розови гривни. Розови шалове. Наистина ли беше толкова лошо розовото? Може би трябваше да направи каквото искаха от нея. Може би трябваше да се предаде, прошепна ù едно тихо гласче. Да го направи, преди наистина да си загуби ума от скука.
– Няма да стане – каза тя високо, за да заглуши гласчето. – Няма да се предам.
Беше невъзможно да се предаде. Не защото щеше да се наложи да се откаже от дрехите си на авантюристка, макар че щяха да ù липсват много, а защото Кираат искаше да обещае, че ще се държи прилично. Това значеше, че не ù е позволено да говори за Абадон, или да избяга при първа възможност, за да намери Сера.
Нийла се надигна от стола. Тъкмо щеше да си налее поредната чаша чай, когато чу почукване по прозореца. Стресната от звука, Уда се наду. Нийла заплува към прозореца и видя, че пред него кръжи пеликан. Птицата отново почука по стъклото.
– Не мога да го отворя! – каза тя. – Съжалявам!
Кираат беше омагьосал прозорците в стаята ù, за да не може да се измъкне през някой от тях, но един беше открехнат, за да влиза прясна вода. Или една раковина.
Пред погледа на Нийла пеликанът бутна именно раковина през тясното пространство.
– Благодаря ти! – каза тя и я взе. Разопакова няколко зизита и ги даде на птицата. Знаеше, че пеликаните много ги обичат. Този веднага ги прибра в торбата под клюна си и заплува нагоре към повърхността. Развълнувана, Нийла вдигна раковината до ухото си. Веднага позна гласа.
Здрасти, Нийлс, каза Серафина. – Стигнах до къщи. Надявам се, че и ти си си у дома. Добре ли си? С Линг се опитахме да те призовем с конвока, но не успяхме да се свържем, затова пращам раковина. Рисковано е, знам, но казах на пеликана да я счупи, ако го подгонят ездачи на смъртта. Не мога да обясня всичко, но мисля, че теорията ми за Мероу е вярна – скрила е талисманите по време на Пътя. Освен това мисля, че е скрила всички без един във водите край родните места на маговете. Една витрина каза на мен и Линг, че талисманът на Нави е яйцевиден лунен камък. Мисля, че е някъде в драконовите територии на Матали. Ако тръгнеш да го търсиш, не тръгвай сама. Ще ти трябват тежко въоръжени войници или драконите жива ще те изядат. Аз тръгвам да търся Камъка на Нерия. Пожелай ми късмет. Тук в Серулия е трудно. Нещата са много зле. А и изобщо не знам как да направя това, което трябва да направя. Липсваш ми. Много. Но някак си те нося с мен. Заради кръвния обет. Ако знаеш какви фрагове мятам! Мога и да говоря със змиорки и среброриби. Мисля, че с обета сме си смесили и силите. Последва пауза, после гласът продължи. Махди е жив. Добре е. Само това мога да кажа засега. Опитваме се да научим каквото можем за Яз. Не губи надежда. Ще го намерим. Сигурна съм. Обичам те, Нийлс. Разбий раковината, когато свършиш, ясно?