Нийла прихна от радост, че Сера и Махди са добре. Щеше ù се да беше чула, че и брат ù е добре, но нямаше да губи надежда. Доколкото познаваше Язид, щяха да го открият в някой нощен клуб.
После се замисли за другото, което ù бе казала Сера – че талисманът на Нави е лунен камък и че се намира в драконовите територии... но в чии точно? В Матали имаше десетки драконови територии.
Драконите бяха основният източник на богатството на Матали. Топлите му води предлагаха отлични условия за размножаване на много видове. Един от тях, бенгалският синьоперест, който беше спокоен и добродушен, се използваше за теглене на каруци и карети. В Матали се въдеха и черноноктестите лакшадва – огромни, силни дракони, които „служеха“ в армията на империята. Имаше и кралски арабски дракони – създания, толкова ослепително прекрасни и толкова скъпи, че само най-богатите морски хора можеха да си ги позволят. Имаше още много видове, които се отглеждаха в империята и се изнасяха в чужбина. Освен устобръсначите, които бяха диви и кръвожадни. Векове наред се правели опити да бъдат опитомени, но всички те завършили катастрофално. Въпреки това устобръсначите изпълняваха много важна задача. Те живееха в Мадагаскарския басейн, в Западен Матали, близо до Кандина. Всеки опит да бъде нападнат Матали през Мадагаскарския басейн се проваляше, защото нападателите не можеха да минат през териториите на устобръсначите. Именно ролята на този вид като пазители на една от границите на империята бе причината образът на един от тях да стои на националното знаме.
Нийла заплува напред-назад из стаята си, докато се чудеше коя точно драконова територия е избрала Мероу, за да скрие талисмана. Очевидният отговор беше тази на устобръсначите, но и някои от другите видове можеха да бъдат опасни. Спря пред прозореца и се загледа навън, прехапала устни. Слънцето почти беше залязло. Последните лъчи чезнеха във водата и от запад се надигаше силно течение. То развя знамената на Матали около двореца. Нийла погледна националния символ – кралицата устобръснач със специалното си яйце, което за разлика от нормалните не беше грозно и кафяво. Без да сваля поглед от знамената, Нийла усети как плавникът ù затрепери, а кожата ù стана яркосиня. Беше се сетила за нещо.
– Уда! – каза тя. – Лунният камък на Нави също е с форма на яйце. Така каза Сера. Може би това на знамето не е яйце... Може би е лунният камък! Ами ако Мероу е дала талисмана на кралицата устобръснач, защото те са най-опасните създания в тези води? А кралицата го е предала на следващата, тя на следващата и така нататък. Който е измислил националния флаг, явно е видял кралицата на драконите с талисмана. Не е знаел, че е лунен камък. Откъде да знае? Явно си е помислил, че е яйце. Значи е там, Уда! Лунният камък е при устобръсначите. Сигурна съм.
„Ще ти трябват войници“ – беше казала Серафина.
Да, помисли си Нийла, хиляди войници. С копия, щитове и магмомети.
– Как ще се справя? Невъзможно е – продължи да говори тя на рибката. – Даже да отида с войници, по-добре направо да си окича табелка „Обяд“ на шията.
Тя млъкна за малко, за да помисли, после каза:
– Може би Кора ще ми помогне. Помниш ли я, Уда?
Уда бързо поклати глава.
– Напротив, помниш я. Просто не ти се ходи там.
Нийла се бе запознала с Кора по време на едно от многото пътувания с кралското семейство до западните части на империята. Кора, която сега трябваше да е на деветнайсет, управляваше доста голяма част от Матали като васал на императора. Когато кандинианските младежи достигнеха пълнолетие, на шестнайсет години, трябваше да се докажат, като преплуват териториите на устобръсначите. Тези, които успееха, официално се приемаха за възрастни. За онези, които не успееха, се пееха заупокойни молитви.