Тя не погледна назад, докато плуваше през императорския външен двор към открити води. Не ù беше приятно, че се наложи да заключи Сума в стаята си. Не ù беше приятно, че ще разтревожи родителите си, но никой от тях не разбираше какво всъщност се случва с нея. Ако имаше късмет, когато откриеха, че всичко, което им е казала, е истина, щяха да ù простят.
Докато плуваше, Нийла чуваше гласовете на втория помощник, на Келефу, на Сума и на родителите си в главата си. Всички те казваха едно и също: Така се правят нещата! Винаги така са се правели!
Нийла знаеше, че ако иска да намери талисмана на Нави и да победи чудовището, ще трябва да забрави за начина, по който се правят нещата.
Ще трябва да открие нов начин.
Нейният начин.
Двайсет и осем
– Хареса ли ви престоят при нас, госпожице Сингх?
– Беше направо недостижим. Може ли сметката? Страшно бързам – каза Нийла, без да спира да дъвче дъвката си от морски плужек.
– Веднага – каза рецепционистът и започна да събира числата. – Една стая за една нощ, два пъти рум сървис...
Докато той смяташе, Нийла хвърли нервен поглед към излъсканата слюдена стена зад гърба му. Виждаше групичка маталийски стражи на улицата пред хотела. Колко още щяха да стоят там?
– Готово! Шест троки и пет друпа.
Докато Нийла плащаше, стражите влязоха вътре. Един от тях държеше пергамент. Нийла знаеше, че на него има нейна картина. Нямаше време да плува към горните етажи или да извади камъче невидимка. Щеше да се наложи да излезе през парадния вход. Отправи кратка молитва илюзиото, което бе направила по-рано, за да издържи, обърна се и пое към вратата. Беше превърнала чантата си в лъскава модерна чантичка, черната ù коса отново бе станала руса, кожата ù беше розова, а ноктите ù блестяха в сребристо. Черните си одежди на авантюристка беше преобразила в дълга, широка фланелка за кабалабонг в неоновосиньо с надпис „Давай Гоа![14]“ отпред и цифрата 2 на гърба. На носа ù стояха огромни кръгли очила, а от ушите ù се полюшваха лъскави златни халки. Стражите търсеха принцеса, облечена като авантюристка. Изобщо нямаше да погледнат кабалабонгска фенка.
Докато те се приближаваха към рецепцията, тя се престори, че говори в една малка съобщителна раковина.
– Абсолютна трагедия! Няма ли това нещо да заработи поне веднъж в жалкия си живот? Ало? Алооо? Така, добре, май записва. Здрасти, русалке! Дано успееш да чуеш това. След час ще съм в „Кльощавата морска крава“, ела да пием по чай с балончета, а? Ако стигнеш първа, вземи ми и една водна ябълка. До после! Цун!
Тя изплува от хотела безгрижно, сякаш заникъде не бързаше. Веднага щом зави зад ъгъла обаче, изплю дъвката и се стрелна по течението като риба-меч. Двайсет минути по-късно беше извън града, в открити води.
– На косъм беше – каза си тя, когато спря за малко, за да отвори чантата си и да извади Уда. – Поуплаших се. Имаме още само половин ден път до Нзури Бонде. Предлагам да плуваме по малките течения. Така пътят ще е малко по-дълъг, но ще е по-сигурно, поне така си мисля. Ще трябва да се понапънем. Готова ли си?
Уда кимна и двете заплуваха нататък. Откакто избягаха от двореца, Нийла и домашният ù любимец прекараха четири дни по теченията, като за през нощта отсядаха в различни хотели и Нийла плащаше сметките с парите, които взе от двореца. Дотук успя да се изплъзне на три различни хайки от дворцови стражи, които, тя бе сигурна, бяха изпратени от родителите ù.
Трудно беше да поддържаш преднина пред стражата, но колкото и да беше странно, Нийла откри, че може да мисли много по-бързо отвсякога. Можеше да предусеща какво ще се случи, също като Ава, и после за секунди да открие изхода от положението – като Сера. Спомни си какво беше казала Сера за кръвния обет в раковината, която ù бе пратила. Сера бе сигурна, че обетът е дал на всяка от тях част от силите на останалите.
Сигурно е права, помисли си Нийла. – Няма какво друго да обясни факта, че успях да се изплъзна на всички.
Знаеше, че не бива да допуска да я хванат. Трябваше да открие талисмана на Нави. Още няколко левги бързо плуване и щеше да е в Нзури Бонде, царското село на Кандина, и съвсем близо до лунния камък.
Поне така си мислеше.
Осем часа по-късно, малкото тясно течение, по което бяха поели, изчезна и двете с Уда съвсем се загубиха насред равната сива пустош, тук-там с рехави туфи водорасли и без всякакви указателни табели освен предупредителните знаци за присъствието на дракони наблизо.