От новата си позиция Нийла виждаше съвсем ясно група деца. Те разклащаха големи правоъгълни сита, пълни с тиня. Вътре в ситата се щураха крабове и раци сред камъчета и мидени черупки. Тинята се докарваше с каруци, теглени от кльощави, страхливи морски коне. Децата също бяха много слаби и уплашени. Повечето плачеха.
Нийла обиколи целия затвор и навсякъде видя страдания. В далечния край на затвора имаше казарма, няколко набързо издигнати бараки. Зад тях двама войници стояха близо до оградата от медузи и си говореха. Нийла успя да ги подслуша.
– Прекопахме всеки проклет сантиметър кал в тая забравена от боговете адска дупка. Трахо казва, че едно време тук са били леговищата на драконите и онова трябва да е наблизо, но аз се съмнявам – рече първият.
– Заповядаха да преместим затвора пет левги на север, ако не открием нищо до луненделник – напомни му вторият.
– Колкото повече се отдалечаваме от пещерите на драконите, толкова по-добре. Сега сме само на три левги източно от тях – каза първият страж и посочи с палец надясно. – Чист късмет си е, че още не са ни надушили.
– Трахо идва вчера. Видя ли го? – попита вторият.
Първият поклати глава.
– Не беше доволен. Иска лунния камък, и то веднага – каза вторият. – Казва, че затворниците трябва да работят по-здраво. Да ядат по-малко и да ги наказваме по-сериозно, а освен това...
Войникът млъкна и вдигна глава. Отгоре премина голяма тъмна сянка.
– Това е той – каза първият. – Тепрез. Кара нови затворници.
– Дай да тръгваме – каза вторият. – Ще трябва да помагаме да ги вкарат в затвора.
Нийла погледна нагоре. За момент не видя нищо освен силуета на корпуса на огромен кораб. Докато гледаше, от него започнаха да падат някакви предмети. Когато се спуснаха по-близо до дъното, тя видя, че са клетки, пълни с морски хора.
Медузите, които се носеха над затвора, се разделиха и клетките паднаха на дъното. Стражите отвориха вратите и започнаха да крещят на хората и да ги удрят с дръжките на камшиците си. Подкараха ги като стадо към центъра на затвора. По пътя късаха всичко, което хората носеха по себе си – мънистени гривни, кърпи за глава и колани, и ги хвърляха навън през пипалата на медузите. Една гривна падна близо до Нийла. Тя я вдигна, когато стражите бяха с гръб към нея, и я прибра в джоба си. Новите затворници имаха изпити, уплашени лица. Щом ги събраха на едно място, им съобщиха, че са тук, за да копаят, докато намерят един много ценен предмет – голямо парче лунен камък, и който го намери, ще получи свободата си. На всички раздадоха лопати независимо дали бяха млади, стари, силни или немощни. Един мъж се възпротиви, че жена му е твърде болна, за да копае. Моментално го набиха.
Нийла се отдръпна от оградата, повдигаше ù се. Тогава видя, че опашката ù проблясва във водата. Камъчетата невидимки не бяха толкова мощни, колкото перлите, и заклинанието вече бе започнало да се изтощава. Тя заплува обратно към скалата, зад която я чакаше Уда, и седна на земята, за да се успокои.
– Сера грешеше, Уда – каза тя с треперещ глас. – Тепрез наистина крие хората от обезлюдените села на корабите си, но не ги води в Ондалина. Води ги в затворнически лагери. За да търсят талисманите. Трябва да пратя съобщение на останалите, но първо да се махнем оттук, преди и ние да свършим зад оградата. Или в корема на някой дракон.
Нийла се облегна на камъка и затвори очи. Не знаеше какво да прави и нямаше кой да ù каже. Сера я нямаше. Линг я нямаше. Нямаше втори помощници с формуляри в ръце. Нямаше велик везир. Нямаше я Сума, която да оправи нещата с чаша чай и чиния бингбанги. Трябваше да се оправя сама. Но как?
Тя отвори очи, после затършува в чантата си и направи това, което правеше винаги, когато беше ядосана или изплашена – потърси бонбон.
Не може да няма поне един, мислеше си отчаяно. Ужасно ù се ядеше нещо сладко. Зарови между кутийките грим, четката си за коса, кесията с мокрети... и видя яркозеленото вързопче.
– Зизи! Слава на боговете! – зарадва се тя.
Бонбонът беше посмачкан, защото беше стоял на дъното на чантата, но все пак си беше зизи. Сладкото винаги оправяше нещата. Тя разопакова бонбона с треперещи ръце, лапна го и зачака да се почувства по-спокойна и по-щастлива... Само че беше преситена от сладко и вместо това ù се догади.
Изплю бонбона.
В същия момент в главата ù заговори глас. Ето, само за теб. Кадживуху, казваше гласът. – Глътни го, скъпа. Точно както преглъщаш всичките си страхове и притеснения. Оставят такъв горчив привкус, нали?