Гласът на Оладелго. Прав беше. Точно това правеше винаги – преглъщаше страховете си с помощта на няколко бонбона, за да ги подслади.
Отново погледна към затвора, към хората в него и осъзна, че нещата няма да се оправят. Не и след един бонбон. Ако искаше да се оправят, трябваше сама да се погрижи за това.
Нийла стана, отупа тинята от опашката си и преметна чантата през рамо.
– Благодарение на проклетите стражи поне вече знаем накъде да плуваме – каза тя на Уда, когато си спомни, че единият беше посочил с палец надясно. – Ако имаме късмет, ще стигнем до Нзури Бонде до сутринта.
Трийсет
– Хайииииииииия!
Викът, ужасяващо пронизителен, проряза водата.
– Това е Кора – каза Нийла. – Бих познала гласа ù навсякъде. Хайде, Уда. Почти стигнахме.
Откакто тръгнаха от затвора, Нийла и Уда плуваха цяла нощ, без да спират никъде. Нийла едва се влачеше. Имаше остра нужда от почивка и добро похапване, но щом чу гласа на Кора, усети нови сили.
Нежните лъчи на утринното слънце осветяваха водите на Нзури Бонде. Когато Нийла и Уда приближиха селото, видяха ниски къщички, построени от камъни, със зидария от тиня и натрошени мидени черупки. Всяка беше обградена от пищна растителност. Рамките на вратите и прозорците бяха украсени с ярки геометрични форми в червено, бяло и жълто. Формите бяха прости и пестеливи, но създаваха хармония между постройките и заобикалящата ги природа. Край някои от къщите се виждаха обори от китови кости, в които стада морски крави кротко чакаха да ги изведат на паша.
Нийла си помисли как лъскавите кубета и кулички на Матали се показват на хоризонта много преди да влезеш в града. В Нзури Бонде бе точно обратното: човек забелязваше селото чак когато влезеше в него.
В покрайнините се простираше широка открита арена. Кора беше там и тренираше с аскарите, личната ù стража. Аскарите живееха отделно от останалите, в нгоме я джеши, тяхно собствено селце в селото. В момента се упражняваха в харака, бойно изкуство, в което ударите се сипеха със скоростта на светлината. Бойците използваха бамбукови пръти, за да ударят врага през средата на тялото или да го лишат от равновесие, като подсекат опашката му. Нийла се загледа в упражненията, докато плуваше към арената. Аскарите бяха слаби, бързи и смъртоносни – качества, които важаха в най-голяма степен за предводителката им.
Кора имаше тъмна кожа и царствена осанка, подчертана от високите скули, пълните устни и лешниковите очи, изпъстрени със златисти точици. Мощната ù опашка беше на кафяви и бели райета, като тялото на морски скорпион, и също като рибата имаше дълги шипести перки, които се разперваха от двете страни на талията ù, когато се ядосаше. В момента носеше тюрбан от алена морска коприна и нагръдник от охлювни черупки и мъниста. Над лакътя на едната си ръка носеше гривна от бял корал, изпъстрена с резки, които отбелязваха всеки морски дракон, който бе убила.
– Mgeni anakuja! – викна един от аскарите. Всички спряха каквото правеха и обърнаха глави накъдето посочи аскарата, към Нийла. Уда се изплаши от тях и се шмугна в чантата.
Нийла говореше съвсем малко кандиниански, затова остана изненадана, когато осъзна, че разбира какво е казала аскарата. Беше предупредила Кора, че приближава непозната русалка. Заради кръвния обет е, помисли си тя.
Кора се завъртя с лице към Нийла. Отначало присви очи, но после се отпусна, когато позна русалката.
– Salamu kubwa, Malkia! – извика Нийла и сведе глава в поклон. Приветствам те, велика кралице.
– Принцеса Нийла! Възможно ли е това? – възкликна Кора на русалски. Доплува до нея, а лицето ù се озари от широка, красива усмивка. Тя хвана Нийла за раменете и я разцелува по бузите.
– Изглеждаш различно! Не знаех, че викаш за Гоа!
Нийла все още беше в кабалабонгския си екип.
– Не викам за Гоа, нищо че така изглежда – започна да обяснява Нийла. – Аз...
„Плувах цяла нощ,“ щеше да каже, но Кора я прекъсна. Игриво подръпна една от големите ù златни обици.
– Ти си единствената русалка сред познатите ми, която би предприела подобно опасно пътешествие така издокарана! – заяви тя. – Ако знаех, че ще идваш, щях да си направя маникюр.
Кора, която изобщо не се интересуваше от мода, обичаше да подкача Нийла за страстта ù към дрехите и бижутата. Досега Нийла винаги беше приемала закачките с чувство за хумор, но не и този път.
– Кора, не съм ти дошла на гости. Тук съм, защото имам нужда от помощта ти.