– Помощ с какво?
Нийла се олюля от изтощение. Не знаеше откъде да започне.
– Ами, общо взето, трябва да спасим света – каза накрая.
– И подходящите аксесоари ще ти помогнат в тази работа, така ли? – попита Кора и вдигна вежда. Аскарите избухнаха в смях.
Нийла се намръщи.
– Подходящите аксесоари – започна тя раздразнено – помагат във всички ситуации.
Тя имаше нужда от помощта на Кора, не от подигравките ù.
Кора уви ръка около шията на Нийла и я стисна в мъртва хватка, което в Кандина беше проява на привързаност.
– Помниш ли последния път, когато дойде в Кандина? С цялото императорско семейство на Матали? Свитата ви се точеше на цели две левги след вас! Къде са ти сандъците? Къде са ти лакеите?
– Ох, Кора, нямам лакеи. Това се опитвам да ти кажа. Този път не е като миналия. Изобщо не е. Имаме проблеми, сериозни проблеми... – обясни Нийла. Гласът ù пресекна на последната дума. Толкова се бе разстроила от видяното в затворническия лагер, толкова бе изтощена от дългите часове непрекъснато плуване, че всеки момент можеше да загуби съзнание.
Кора изведнъж стана сериозна. Заведе Нийла под един сенчест навес край арената, накара я да седне на мек стол, покрит с възглавници, и нареди да донесат храна и напитки. Аскарите ги последваха и насядаха в кръг около кралицата си и нейната гостенка.
– Разкажи ми сега всичко – каза Кора.
Нийла хвърли поглед на бойците около тях.
– Бих им поверила живота си – каза тя, разчела мислите на Нийла. – Няма да можем да ти помогнем, ако не ни вярваш. На всички нас.
Нийла кимна и им разказа всичко – за сънищата, за нападението над Серулия, за дука, за ездачите на смъртта, за йелите, за Шестимата царували, за чудовището, за талисманите и за бягството ù от собствения ù дворец.
– Трябва да ми помогнете за лунния камък. Със Сера смятаме, че е при кралицата на драконите. Има и още нещо – каза тя. Пое си дълбоко дъх и се приготви да им разкаже за затвора, когато си даде сметка, че аскарите съвсем са притихнали. Спогледаха се, после погледнаха към нея. Тя разпозна изражението. Беше го видяла съвсем скоро – на лицата на майка си и баща си.
– Чакайте, нека отгатна – промълви тя. – Смятате ме за луда, нали?
Тя извърна поглед от аскарите към Кора.
– Нийла – започна Кора, – идваш тук, облечена много странно, разказваш ни някаква безумна история...
– Историята е истинска. До последната дума – прекъсна я Нийла.
– Къде са доказателствата? – попита Кора.
Нийла си спомни мънистената гривна. Беше в джоба ù.
– Искаш доказателства? Добре. Случайно някои ваши села да са били нападани? Да има отвлечени хора?
Кора я гледа няколко секунди, преди да отговори.
– Да – призна тя накрая. – Джуа Маджи беше нападната. Моят кионгози, генералът ми, кръстосва покрай южната ни граница, докато си говорим, за да търси селяните. Откъде знаеш за това?
– Генералът ти няма да ги намери там. Те са на запад оттук, не на юг. Видях ги. Отвлякъл ги е един гог. Използват ги като роби.
– Нийла, говориш несвързано. Храната пристигна. Може би е добре да хапнеш нещо – предложи Кора и даде знак на слугите да сервират блюдата близо до нея.
Те наредиха кани с подправено мляко от морска крава, купи с яйца от морска змия в сос от сини анемони, чинии с лунни медузи, задушени в плитчинни чушки, и сюнгерен кейк със захаросани кръгли червеи. Нийла не обърна внимание на храната.
– Хората ти, Кора, са в затворнически лагер – каза тя. – Карат ги да търсят един лунен камък – талисмана, за който току-що ти разказах. Видях ги. Карат ги да работят, докато умрат.
Тя извади гривната от джоба си и я подаде на Кора.
– Ето ти доказателството.
Очите на Кора се разшириха. Тя взе гривната.
– Тази разцветка е кенджи, слънчев лъч. Всяко село има своя собствена, а тази е на Джуа Маджи.
Кора скочи от мястото си. С настръхнали перки взе един боен прът, вдигна го над главата си и го стовари върху масата. Тя се пръсна на парчета.
– Трябва да ги измъкнем оттам! – извика тя. – Веднага! Кионгози го няма, затова ние ще го направим – аскарите и аз!
Нийла бе забравила каква става приятелката ù, когато се разгневи. Не беше в състояние да мисли разумно.
– Ей, Кора – започна тя. – Задръж за малко. Не можете да ги измъкнете. Там е пълно с морски камшици и стражи. Въоръжени стражи. Колкото и да сте страховити ти и аскарите, не можете да се мерите с тях. Затворът е като крепост.
Кора изсумтя.
– Всяка крепост може да бъде превзета – заяви тя. – Единственият въпрос е как.
– Ще си докараш смъртта – предупреди я Нийла. Гласът ù заглъхна от изтощение.
Кора се разтревожи и заповяда на слугите да заведат Нийла да си почине. Нийла заплува след тях едва-едва, а Уда я следваше по опашката. В края на арената русалката се обърна и погледна Кора и стражата ù.