– Дали не бихме могли просто да я помолим учтиво да ни го даде? – попита Нийла с надежда.
Кора се усмихна мрачно.
– Не. Не бихме могли.
– Предполагам, че камъкът значи много за нея. Предаван е от кралица на кралица поколения наред, нали?
Кора изсумтя.
– Защо сумтиш? – попита Нийла.
– Живеем в съседство с драконите. Навършваме пълнолетие на тяхна територия. Понасяме нападенията им и понякога губим хора заради тях – каза Кора.
Нийла кимна и си спомни, че бащата на Кора бе загинал в ноктите на дракон.
– Единственият начин да победиш врага си е да го опознаеш – продължи Кора, – а ние познаваме устобръсначите. Никоя кандидат-кралица не би чакала старата да умре и да ù завещае подобно съкровище. Драконите не правят така. Младата убива старата и завзема съкровището. Така правят драконите.
– Значи няма начин просто да ни даде лунния камък – рече Нийла.
– Никакъв. Драконите са завистливи и алчни. Обожават блестящи, лъскави предмети и претърсват всеки потънал кораб за тях, освен това крадат от търговските кервани и дори нападат села. Готови са да се бият за парче стъкло, какво остава за подобна скъпоценност. Най-голямата гордост на устобръснача е да събере огромна купчина с лъскава плячка, а в пещерата на Хагарла е пълно с такива неща. Държи най-любимите си предмети в сандък и спи до него. Има и още нещо, което знаем за драконите – добави Кора. – Лакоми са. И кое е онова, което най-много обичат да ядат? Морски камшици. Смятат ги за деликатес, с все пипалата.
– Мисля, че се сещам накъде биеш – каза Нийла, развълнувана.
– Имам план. Съвсем прост. Ще изведем драконите от пещерите им и ще ги заведем до затвора. След като изплюскат всички камшици, ще ги подмамим далеч оттам.
Нийла премигна.
– Чакай малко, Кора. Нали каза, че планът е прост?
– Такъв е, на теория. Изпълнението ще е малко по-трудничко. Ако успеем, ще мога да освободя хората си, а ти ще получиш лунния камък.
– А ако не успеете? – попита Нийла.
– В такъв случай – рече Кора и вдигна рамене, – ще умрем.
Трийсет и две
– Раковината каза, че е на юг. Не на югозапад и не на югоизток. На юг. Трябва да е някъде тук! – говореше си Серафина.
Преди четири часа бе стигнала водите край Сен-Мари, след като бе плувала дни наред. Оттогава търсеше останките на „Деметер“.
– Да не съм разчела посоките погрешно? – почуди се тя на глас, вперила поглед в компаса, който взе от Фосегрим.
Според него беше на правилното място. За жалост „Деметер“ го нямаше.
В главата ù се появи мисъл, от която изстина. Ами ако Трахо го беше намерил? Ако Тепрез някак си беше успял да качи останките на някой от огромните си траулери? Това би обяснило защо не ги намира.
Докато Сера обмисляше тази възможност, усети вибрации във водата. След секунди нещо мина над главата ù. Тя вдигна очи тъкмо навреме, за да види как се белват два корема.
Акули. Големи.
Сърцето на Серафина подскочи. Това бяха тигрови акули, които често нападаха русалки. Сега рибите се обърнаха и се насочиха към нея, плувайки все по-бързо. С надеждата да успее да ги отблъсне, Серафина посегна за отварата от Мойсеев морски език, която ù даде Вража, но в следващия момент се сети, че е свършила. Беше я използвала, за да се откопчи от ездачите на смъртта. Огледа дъното под себе си, опитвайки се да намери някакво укритие – пещера, риф, каквото и да е, но видя само гъсталак от водорасли. Щеше ли да успее да стигне до него, преди акулите да стигнат до нея?
Сърцето ù биеше в гърлото, когато се гмурна. Акулите се стрелнаха след нея. Усещаше ги как порят водата, как я настигат с всяка секунда. Десет метра, пет, три... и навлезе в гъсталака с протегната ръка, за да намери дъното и да се долепи до него. Само че дъно нямаше. Нищо нямаше.
Сера пропадаше през водораслите към дълбоко, тъмно дере. Зелените листа на водораслите растяха толкова нагъсто, че го скриваха изцяло. Сера спря да плува, обърна се и погледна нагоре. Акулите минаха над главата ù, но не се опитаха да продължат гонитбата. В гъсталака проникваха няколко слаби слънчеви лъчи. Тя ги издърпа и ги сви на топка, която стисна в ръка. После погледна надолу към дъното на дерето и почти изпусна топката.
Потъналият кораб лежеше на единия си борд точно под нея. Ако акулите не я бяха подгонили в тази посока, никога нямаше да успее да го открие.
Това трябваше да събуди подозрение у Сера, но тя беше толкова щастлива, че е открила кораба, та не обърна внимание на странния му вид. Мачтите, въжетата и палубата изглеждаха непокътнати след четиристотин години на морското дъно.