Никоя душа не иска да бъде пленник. Душите на удавените се съпротивляваха яростно на съдбата си. Силата на тази ярост определяше и силата на призрака. Буйните води, като тези близо до брега, които прииждаха и се отдръпваха под напора на приливите и отливите, както и реките, разпръскваха яростта. Призраците в такива води, като русалийките, бяха сравнително слаби. Можеха да удрят и да щипят, но не и да убиват. Можеха да взимат предмети от живите, но не и да ги задържат. Скитаха се безцелно из водите, в които бяха намерили смъртта си, по-скоро досадни, отколкото опасни.
Призраците на потънали кораби обаче бяха силни. Един плавателен съд, построен така, че да държи океана отвън, можеше също толкова успешно да задържи човешката душа в себе си. Бурната жизнена сила, която се освобождаваше от човека при смъртта му, не се разпръскваше на борда на потънал кораб, а се концентрираше там, където беше загинал човекът – в каютата, в трюма или на борда. Тя се преплиташе с кораба, обвиваше се около гредите, проникваше в стоманените корпуси и именно затова призрачните кораби не гниеха и не ръждясваха. Те устояваха на времето, като черпеха сила от призраците на борда си. И призраците устояваха на времето, завинаги привързани към кораба.
Освен ако живо същество не се съгласеше да ги освободи.
– От четиристотин години съм пленница на този кораб – каза инфантата. – Тъгувам за слънцето, за синьото небе, за топлите ветрове на Испания. Копнея за аромата на жасмин и портокали. Искам да бъда свободна, принцесо. Искам да си отида у дома.
Ако се съгласеше да изпълни молбата на инфантата, Серафина трябваше да хване призрака за ръка и да го заведе до бреговете на Испания. Знаеше, че шансовете ù за оцеляване са минимални, защото допирът на призрака смучеше живота от живите, малко по малко, докато той не свършеше.
От историите, които бе чувала за призраци на потънали кораби, Сера знаеше, че живите могат да издържат призрачния допир няколко минути, дори часове, но дни? Никой никога не беше оцелявал толкова дълго.
Имате силен дух, бе казала инфантата.
Дали и сърцето ми ще е достатъчно силно да издържи, усъмни се Серафина.
– Какъв е отговорът ви, принцесо?
– Отговорът ми е „да“ – отвърна Серафина.
Диамантът беше скрит под една от дъските на пода в каютата на инфантата. Серафина се гмурна във вътрешността на кораба. Откри нож в камбуза – корабната кухня, и започна да повдига дъските една по една; изведнъж той се появи в целия си блясък пред очите ù – Камъкът на Нерия. Беше бистър, яркосин и голям колкото яйце на костенурка. Серафина бе виждала много скъпоценности – съкровищницата на майка ù бе пълна с тях, но никога не беше виждала камък като този. Когато го взе в ръка, усети как силата, излъчваща се от него, попива в нея. Усещането беше вълнуващо и същевременно страховито. Тя бързо го пусна в торбата си. Макар че вече не го докосваше, все още усещаше силата.
– Намерила сте го – отбеляза призрачната принцеса, когато Сера се върна при нея. – Надявам се да ви донесе полза, а не вреда.
Серафина се стегна. Сега беше неин ред да удържи на обещанието си.
– Ваша светлост – каза тя и протегна ръка.
Инфантата я пое и Серафина изви гръб с тих писък. Сякаш призракът беше бръкнал в гърдите ù и бе обвил студената си ръка около сърцето ù. Корабът заскърца и застена, сякаш протестираше срещу отпътуването на инфантата. Дълга цепнатина проряза палубата. Една мачта се пречупи и падна на дъното. Сера усети как ритъмът на сърцето ù става неравномерен. Дишането ù се забави. За няколко секунди всичко наоколо посивя.
Бори се, Серафина, заповяда си тя. – Бори се!
Спомни си майка си как се бореше с нападателите до сетния си дъх, така че да може тя, Серафина, да избяга. Спомни си Махди, който рискуваше живота си, за да победи Трахо. Видя приятелките си как дават кръвен обет заедно с нея и как Вража остава сама, за да се изправи пред ездачите на смъртта.
Тогава призова всичките си сили и заплува, отнасяйки инфантата далече от кораба ù към откритите, изпъстрени със слънчеви зайчета морски води.
Трийсет и четири
– Сигурна ли си, че ще стане? – попита Нийла.
– Никак – отвърна Кора.
– Грешен отговор.
Кора не се впечатли. Беше сутринта на деня след пристигането на Нийла в Нзури Бонде. Всички станаха по тъмно и безшумно напуснаха селото. Сега Кора преговаряше плана за последен път с двама от аскарите – Каали и Лейло. И двамата бяха едри и силни, и не само че се славеха като непобедими бойци, а бяха и ездачи на китове, както научи Нийла.