– Хайде, трябва да се махаме веднага! – заповяда Басра.
Нийла и аскарите заплуваха към изхода. Отдалечиха се от гнездото, от планината със съкровища и навлязоха в тунела, който трябваше да ги изведе от пещерата.
– Слава на боговете, че са прекалено малки, за да ни подгонят – рече Икраан, хвърляйки поглед през рамо. Не изпускаше ръката на Нийла.
Басра, която плуваше напред, изведнъж спря.
– Той обаче не е – каза тя.
Пред тях, на входа на пещерата, стоеше мъжки дракон. Беше по-дребен от Хагарла, но не много. Изрева към русалките и присви уши.
– Плувайте обратно към залата със съкровищата. Много, много бавно – тихо нареди Басра. – Това е единственият ни шанс.
Другите я послушаха, без да свалят очи от дракона. Той ги последва, като бавно клатеше глава наляво-надясно. От устата му се точеха сребристи нишки слюнка. Нийла имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато стигнат в залата със съкровищата, но всъщност бяха плували само няколко секунди.
– Разпръснете се и стойте ниско – последва нова заповед от Басра.
Аскарите се пръснаха и камуфлажът им ги сля с калносивия под на пещерата. Драконът се обърка и спря. Подуши водата и се насочи към Нийла, помирисал кръвта ù.
– Ей! – извика Басра. – Ей, кухоглавият! Насам!
Драконът присви очи. Хвърли се към нея, а челюстите му щракаха заплашително. Тя отскочи назад на сантиметри от зъбите му.
– Излизайте! – завика на другите и продължи да подмамва дракона по-далеч от коридора.
Наасир, който не изпускаше торбата с плячка, реши да пробва да се промуши покрай него, но драконът го усети. Завъртя се и огромната му глава се люшна към момчето. Наасир се гмурна под гръдния кош на създанието и мина покрай предната му лапа, като се размина на косъм с щракащите челюсти. Опита се да продължи към коридора, но драконът му запречи пътя и зарева от гняв.
Икраан изруга.
– Така никога няма да излезем оттук – каза тя. – Басра, задръж му вниманието. Ще го подмамя към купчината със съкровища и към гнездото. Вие, останалите, се пригответе.
Докато Басра пляскаше с ръце към дракона и го подмамваше в нужната посока, Икраан се стрелна напред, грабна от купчината една кутия, обсипана със скъпоценни камъни, и заплува към гнездото. Нийла не виждаше какво прави, но след точно две секунди чу писъка на едно от бебетата. Сигурно е ударила някое с кутията, помисли си тя.
Когато чу писъка, големият дракон отново изрева. Обърна гръб на Басра и се закатери по купчината със съкровища.
– Тръгвайте! – долетя гласът на Икраан откъм гнездото. – Махайте се оттук!
Басра сграбчи ръката на Нийла и я дръпна към коридора.
– Не можем да я оставим! – извика Нийла.
– Нямаме избор! – отвърна Басра. – Ако се върнем за нея, може всички да загинем!
Нийла не искаше да плува с Басра. Искаше да се върне за Икраан. Но хватката на Басра беше като менгеме, а Нийла беше отслабнала от загубата на кръв и не можеше да се откопчи. Знаеше, че аскарите са обучени да изоставят другарите си, ако спасяването им би поставило в опасност цялата група. По-важно беше да оцелее групата, не отделният човек. Ако Басра не можеше да спаси Икраан, как би могла да го направи Нийла? Басра беше много по-силна от нея и вече бе взела решение.
Винаги някой друг решава, помисли си Нийла, докато Басра я дърпаше напред. – Баща ми и майка ми. Сума. Учителите ми. Великият везир. Дори вторият помощник.
Те решаваха какво да прави тя. Какво да облича. Какво да учи. Къде да ходи. Единственото, което тя решаваше сама, бе какви сладкиши да яде.
Затова ги ядеше. Един след друг. Все повече и повече. За да натъпче разочарованията и гнева си надълбоко. За да разсее мъката си с ярките лъскави опаковки. Ядеше сладкиши, за да остане самата тя сладка. За да продължи да се усмихва, да кима и да сияе, но леко, не твърде ярко.
Винаги някой друг взимаше решенията. Всеки друг, но не и тя.
С дивашки вик, тя се откъсна от Басра и заплува обратно към вътрешността на пещерата.
– Нийла, спри! – извика Басра.
Нийла не я чу. Талисманът, натежал в ръцете ù, вече не излъчваше само бледа светлинка. Нито пък Нийла. И камъкът, и тя бяха станали кобалтовосини и грееха ярко. Тя се стрелна към купчината със съкровища. Когато мина над върха ù, видя Икраан да лежи замаяна на земята край гнездото. Явно драконът я бе съборил. Сега се насочваше към нея, оголил ужасяващите си зъби, и биеше с опашка по водата.