Струваше му се, че няма какво друго да направи, освен да вземе парите и да се махне оттам.
На негово място някой истински герой със сигурност щеше да знае как да постъпи — и нямаше да изгради целия си живот на основата на гнилоч, вина и ужас.
Но Чарлс Стентън не беше герой.
„Прости ми, Лидия.“
Ноември 1846 година
Трийсет и първа глава
Снегът продължаваше да се сипе над рекичката с елшите: изящно, красиво и равномерно. И неумолимо.
Често пъти, докато мъжът ѝ беше потънал в неспокоен сън, Тамсен се взираше с почуда в него и си припомняше как някога бе жадувала смъртта му — как се беше молила да дойде като приятна, разтърсваща изненада: чисто, спретнато, бързо и ефективно, както се беше случило с първия ѝ съпруг. Как си въобразяваше, че след това ще открие по-добра възможност на друго място, ще използва красотата си като рибарска кукичка, за да се измъкне за пореден път и да си улови нещо по-добро. Сега тези мисли ѝ се струваха особено наивни, поставени в контекста на някогашната ѝ вяра, че животът ще се отнесе добре с нея, въпреки всичко — че тя ще успее да обърне играта и да си намери място, където да бъде щастлива. Все едно това беше нещо, което можеше да се постигне със зъби и нокти.
Но сега вече знаеше по-добре каква е истината. И това ѝ позволяваше да прости на Джордж, поне донякъде, за устройването на ужасния капан, който бе представлявал техният брак. Той се беше лишил от сигурността си заради нея, без никаква друга причина, освен че беше майка на децата му. И защото по някаква още по-необяснима причина я обожаваше.
Практически, тя нямаше нужда от него. Джордж не ставаше за почти нищо друго, освен да се хвали и да убеждава хората с блеснали очи. Но онова, от което наистина се нуждаеше, беше това обожание.
Някой да забелязва, че тя съществува.
Температурите падаха.
Вече от два дни се свиваха в палатките си. Снегът бе натрупал до колене и скриваше пътя пред тях под дебело бяло покривало. На места беше започнал да се заледява. Всички трепереха, притиснати един до друг под завивки и одеяла, въпреки многото дрехи, с които бяха навлечени. Джордж страдаше от делириум и треска. Кожата му гореше, но беше бяла като снега. Всеки път, когато извикваше от болка в съня си, момичетата хленчеха от ужас. Тамсен го караше да пие чай от джинджифил, бергамот и канела, който помагаше срещу инфекцията.
Беше късно. Тя вече спеше на пресекулки — по един час или два, ако имаше късмет. Бъргър и Шумейкър в крайна сметка се бяха върнали, като се възползваха от едно кратко прекъсване на снеговалежа, но само за да им донесат горчивата новина, че Еди бе отказал да им помогне. Сега нямаха друг избор, освен да изчакат времето да се оправи. Нямаше никакъв начин да продължат.
Тя седеше до Джордж, измъчвана от безсъние, когато чу шум пред палатката: тихо съскане, все едно някой се носеше по снега на плъзгачи. Шейна, точно от това имаха нужда сега, но откъде се беше взела шейна на това място, насред дивото? Беше невъзможно. Явно я измъчваше толкова отчаяно желание да бъде спасена, че бе започнала да халюцинира.
Тамсен се наметна с връхната си дреха и внимателно се измъкна от претъпканата палатка. Заслуша се за хрущене на ботуши по снега, но вместо това чу друго: шепот. Независимо колко силно се напрягаше да го чуе, не можеше да различи думите.
Някъде там имаше нещо. Ако някой я беше попитал за това преди месец, щеше да отговори, че са вълци — но сега я изпълваше друг, по-неприятен страх. В съзнанието ѝ отново се върнаха онези картини, на които бе станала свидетел в падината: сенчестите фигури със странната им външност на създания, върнати за живот от смъртта; отвратителната миризма на горящия. А под този страх пулсираше яростта. Беше позволила на всички останали да я разубедят за онова, в което вярваше. Беше навела глава, докато ѝ се подиграваха и я изолираха.
Но тя беше имала право, и сега го разбираше — сега го усещаше.
Не — сега ги усещаше.
Те я бяха последвали дотук. И може би през цялото време бяха следвали тяхната група.
Мислите ѝ препускаха. Дали трябваше да събуди останалите и да настоява да ѝ помогнат? Дали изобщо щяха да я послушат? Ако отново започнеха да ѝ се подиграват, опасността може би само щеше да се задълбочи. Нямаше никакво време за губене. Онези създания се движеха бързо.
Тя потрепери и се извърна към входа на палатката, за да се опита да намери някоя пушка, сетне отново си спомни как се бяха сгърчили лицата им в огъня.
Огън. Когато бяха в пустошта, те изпитваха ужас от огъня. Бяха се разпръснали след огъня от пожара в пресъхналата падина.