Тамсен спря и отново се ослуша. Там бяха — далечните, гладни шепнещи гласове, които се движеха между клоните на дърветата, докато по земята се сипеше сняг.
Нямаше как да си го въобразява, нали?
Тя отново си помисли да вдигне наемниците, за да ѝ помогнат, но те ставаха трудно, а тя не искаше да изгуби и една секунда, докато онези създания може би се приближаваха към семейството ѝ. Нямаше да позволи на тези мъже да ѝ попречат да направи каквото трябваше.
Не и този път.
Огън. Трябваше да запали огън, сега. Тя се съсредоточи върху тази мисъл.
Понесла дърва, които бяха хлъзгави от скреж в ръцете ѝ, Тамсен се отдалечи през снега към дърветата, колкото смееше. Ботушите ѝ се напълниха с ледена киша. Пръстите ѝ се вкочаниха, подпухнали от студа.
Тя разчисти място на мократа земя и се зае да подрежда дървата колкото можеше по-бързо, като спираше от време на време, за да погледне през рамо. Както беше приклекнала до земята, за миг ѝ се стори, че различава очи, които светеха в тъмното от отразената светлина.
— Махайте се! — провикна се тя с глас, изтънял от студа.
Запали съчка от стария огън и я занесе до новия. Сетне внимателно запали подпалките в основата на подредените дърва. Пламъците ги обхванаха, но едва-едва, и над дървата се издигна задушлив стълб от дим. Смяташе да запали и трети огън. Другите сигурно щяха да кажат, че по този начин хаби дървата, но тя знаеше по-добре.
Докато работеше, Соломон и Уилям — порасналите синове на Бетси от предишния ѝ брак — изпълзяха от палатката, като се свиваха от студ.
— В гората има нещо — чувате ли, момчета?
— Диви животни? — попита Уилям.
Той беше по-малък от двамата и вечно търсеше някакво приключение.
Тамсен се поколеба за миг, сетне кимна.
— Трябва да отидем на лов. Татко казва, че имаме нужда от дивеч.
— Тези животни… не стават за ядене. И макар че си много смело момче, Уилям, не бива да ходиш на лов, след като се стъмни.
Наложи ѝ се да стисне зъби, за да не затракат.
— Ще ми помогнете ли да запалим още огньове, за да ги държим на разстояние?
Братята изглеждаха озадачени от тази молба. Но бяха добри момчета и в крайна сметка се заеха да ѝ помогнат. Запалиха още три огъня, така че станаха общо четири. Дотогава воловете вече бяха започнали да мучат, но беше прекалено тъмно, за да отидат и да проверят как са. Тамсен се чувстваше така, все едно сърцето ѝ всеки момент ще се пръсне в гърлото ѝ, ще се натроши на остри късчета като лед и ще я разкъса от вътре навън. Спомни си как крещеше Елита, когато онзи мъж я докопа с почернялата си ръка. Как я беше подушил по врата. Спомни си мъртвешкия израз на лицето му и влажните му, пулсиращи ноздри.
Все едно ги беше открил по миризмата.
Те още бяха там. Тя ги чуваше. Дървата бяха мокри. Не се разпалваха достатъчно бързо. Защо не се беше сетила все пак да изнесе пушката си? Може би поне щеше да ги сплаши с шума от изстрела. Дали четири огъня щяха да стигнат? Не. Трябваше да запалят още. Колкото може повече. В кръг, от всички страни на палатките…
Една ръка я улови за лакътя и тя едва не изкрещя.
Но това се оказа Джейкъб. Дебелата си връхна дреха беше метнал върху одеялата на Джордж, макар той да продължаваше да трепери под тях. Сега беше облечен само с мръсна риза. От студа носът му бе почервенял.
— Какво правиш? — попита той и поклати глава, като разтъркваше очите си, за да се разсъни. — Тук е светло като ден.
Той се обърна към Соломон и Уилям:
— Хайде, отивайте да спите.
Тя видя, че момчетата са пребледнели от студ и изтощение. Беше изгубила представа от колко време са навън.
— Там има нещо — рече му тя, когато останаха сами. — Нещо ни наблюдава. Чува се.
И двамата застанаха неподвижно, като се ослушваха. И наистина, след броени минути сред мученето на воловете започна да се носи шепот от многобройни гласове.
— Чуваш ли? — прошепна тя.
Когато Джейкъб кимна, тя едва не се разплака. Вече беше започнала да се съмнява, че се е побъркала.
— Звучат ми като човешки гласове — прошепна Джейкъб. — Може би са някои от другите, които ни търсят?
Тамсен поклати глава.
— Не.
Двамата продължиха да чакат мълчаливо и след минута различиха тъмни фигури, които се приближаваха срещу тях между дърветата, уловени зад стената от дима на огньовете. Появяваха се и изчезваха, сетне отново се появяваха. Кръжаха, крачеха и дебнеха.
— Ето там — прошепна тя.
Джейкъб замълча за малко. После меко отговори:
— Това са само сенки от пламъците, Тамсен. А онзи шепот може би просто е от вятъра. Или пък нашите собствени сетива си играят с нас.
Но тя чу как гласът му потрепна и видя как той потрепери, докато се ослушваше с всички сили.