Стентън стоеше заедно с останалите на разровения сняг пред заслона на семейство Грейвс, със сведени очи; никой не знаеше какво да каже на Франклин и Елизабет, след като семейството им беше понесло прекомерно тежък удар. В заслона беше и Маргарет Рийд, която ридаеше в прегръдките на Аманда Маккъчън, съсипана от загубата на дъщеря си Вирджиния.
— В това няма никакъв смисъл! Как така Уилям и Елеанор са се разболели толкова бързо? — рече тихо Елизабет Грейвс, с изопнато от скръб лице. — Вчера сутринта бяха добре. Съвсем добре.
— Всичко това, което преживяхме… нямаше как да не им се отрази, рано или късно — отвърна Илайза Уилямс, прислужницата на семейство Рийд.
Беше се свила на един пън до брат си Бейлис.
— Беше същото, когато Люк Халоран се разболя толкова тежко и толкова бързо, спомняте ли си? — обади се Лавина Мърфи, която седеше увита с шал върху палтото си.
Тя ги погледна един по един, като че ли се опитваше да ги убеди в правотата на думите си.
— Треската му се засили толкова бързо и се държеше странно, все едно го е ударила в мозъка.
От гърлото на Елизабет Грейвс се изтръгна болезнен вой.
— Искаш да кажеш, че моите Уилям и Елеанор са болни от охтика?
— Не, охтиката не се развива толкова бързо — рече Илайза Уилямс, като клатеше глава. — В Тейлърсвил се грижих за болни от охтика. Тази болест се развива бавно у човека. Изобщо не става така.
Стентън си спомни за Халоран през последните няколко дни, за трескавите му блестящи очи, за безсмислиците, които се сипеха от устата му, когато някой го притиснеше с въпроси, и за нападението срещу Тамсен. Никога не беше познавал някой болен от охтика, но си спомни за една епидемия, на която бе станал свидетел като малко момче в Масачузетс — зараза от дребна шарка, която изведнъж се разпространи из целия град, все едно се носеше по вятъра. Сякаш децата умираха първи — най-младите, най-старите и най-слабите.
Сигурно това беше обяснението. Може би заболяването бе заразно — нещо, което тялото носеше скрито в себе си. Може би съвсем нямаше нужда от много, за да се предаде болестта.
На Стентън никак не му се искаше точно той да им съобщи лошата новина. Не просто лоша, а възможно най-лошата при така стеклите се обстоятелства. Той неохотно пристъпи в средата на кръга от хора, като се прокашля, за да привлече вниманието им.
— Мисля, че се налага да видим какво общо имат помежду си всички хора, които се разболяха. И това е, че снощи са яли от месото.
Разговорите секнаха. Всички се спогледаха, като повдигнаха вежди и осъзнаха истината в думите му, а сетне се помъчиха да си спомнят кой друг се е включил в пиршеството. Лицата на някои от тях пребледняха.
— Точно така — рече Елизабет Грейвс и вдигна ръка към устата си, обзета от тревога. — И Уилям, и Елеанор ядоха от онова говеждо. Както и водача. Видях го.
— Значи всички ще се разболеем, така ли? — попита Бейлис, като повиши глас.
— Може би. Но не изпадайте в паника — отвърна Стентън, като разпери ръце, за да привлече вниманието им. — Да видим какво ще стане. Може би има някаква причина, поради която само някои от нас се разболяха. Може би заболяването няма да засегне всички.
Мери Грейвс погледна Стентън със сивите си очи, натежали от тревога, и той разбра защо. Родителите ѝ бяха накарали всичките ѝ братя и сестри да ядат предишната вечер, да се възползват от хранителното червено месо, докато имат възможност; това може би щеше да бъде последният им шанс за прясна храна за неопределено време напред. Бяха дали на децата цялата порция, отредена за семейството. Стентън беше пропуснал, защото Мери бе споделила опасенията си с него. Слава богу, че я беше послушал.
— Искаш да кажеш, че онзи вол е бил заразен? — попита Лавина Мърфи, като пребледня.
Цялото ѝ семейство бе участвало в пиршеството.
— На мен ми се струваше съвсем здрав — преди нещо да го нападне.
Говореше за онези страховити рани. Стентън се обърна към нея.
— Може би точно това е причината — онова нападение. Може би онова нещо, което е нападнало вола, е било заразно…
— Вълк, трябва да е било вълк — намеси се Бейлис Уилямс, като изрази мислите на всички. — Какво друго може да е било?
— Вълк или мечка — отвърна Стентън. — Може би животното, което ни следва, е заразно.
Той посочи към тъмния лес, който ги обграждаше от всички страни; очите на хората проследиха посоката, в която сочеше.
Онова, което не разбираше, беше как е възможно заболяването да се разпространи толкова бързо, така че жертвата да му се предаде за броени часове. Явно се развиваше по-бързо у младите, все едно болестта се подхранваше от здрави, силни тела. Той отново прокле факта, че Едуин Брайънт не беше сред тях; точно сега медицинският му опит щеше да им бъде адски полезен. Но нямаше какво друго да направят, освен да предположат каква е истината.