Стентън закрачи пред тълпата, като отново посочи към гората.
— Ако не искаме онова, което ни дебне, да се връща отново, нощ след нощ, като се опитва да убива воловете ни един по един и да носи тази болест със себе си, трябва да направим нещо.
Патрик Брийн, който беше потънал дълбоко в тревогите си, вдигна очи към него.
— Какво искаш да кажеш? Добитъкът може да ни потрябва, за да преживеем зимата.
Стентън отново се извърна към хората.
— Искам да кажа, че трябва да заколим животните. Още днес. Можем да запазим месото в снега. Така ще бъде по-лесно, отколкото да охраняваме двайсет глави жив добитък.
Той погледна към Брийн.
— Животните са твои, мистър Брийн. Ти решаваш. Но ако не направим това, има вероятност да ги изгубим едно по едно заради онова нещо, което ни дебне в гората, и от това няма да има полза за никого. Какво ще кажеш?
Всички погледи се отправиха към Брийн, който изглеждаше още по-едър от обикновено с тежката си връхна дреха и наметката от меча кожа, която висеше от раменете му. Той хвърли поглед към жена си, Пеги, която му отвърна с очи, зачервени от плач, и едва доловимо кимна.
— Добре тогава — рече той. — Ще направим това, което казваш. За доброто на кервана.
Всички мъже се събраха до езерото, като донесоха ножове, брадви и въжета. Работата беше трудна и изтощителна и само след един час ръцете на всички бяха окървавени до лактите. Косите им също бяха сплъстени от кръв, а пръстите им бяха толкова хлъзгави, че изпускаха оръжията си. От дърветата увиснаха дузина кльощави одрани говеда, от които капеше топла кръв и разтапяше снега под телата им. От земята се надигаше пара, която носеше топла миризма на живот.
Трябваше да подредят месото като дърва за огрев под снега, така че да замръзне — достатъчно близо, за да може да го наглежда Патрик Брийн, но достатъчно далеч, така че да не доведе до прага им заразените вълци, ако изобщо бяха такива.
Стентън се зае да помага да опаковат закланите животни с лед и сняг. Беше огромно количество месо. Но нямаше да бъде достатъчно, за да изхрани шейсет души през цялата зима.
Той се молеше да не се стигне дотам.
Спомни си за тесния планински проход, през който беше минал с коня си едва преди няколко седмици — ако времето бе хубаво, от прохода до ранчото на Джонсън имаше само две седмици път, но те просто не можеха да поемат този риск при такива тежки условия. Земята бе скрита под измамно дълбоки снежни преспи. Вече беше очевидно, че няма да могат да стигнат дори до прохода, какво остава да преминат през него.
Изпратиха момчетата да ровят в снега, за да потърсят още дърва за огрев. Стентън, Уилям Еди и Джей Фосдик, мъжът на сестрата на Мери — Сара, се заеха да почистват месото. Зад тях, откъм езерото, се чуха непрестанното почукване на метал върху кост… и викове.
Глъчката ставаше все по-силна.
Беше започнал някакъв бой. Стентън остави ножа си и се присъедини към тълпата от хора, които гъмжаха около езерото като мравки. Той си проби път напред и видя Ноа Джеймс и Ландръм Мърфи, изпречили се един срещу друг. И двамата бяха млади, нямаха и по седемнайсет години.
— Какво става тук? — попита Стентън, като се опита да застане между двамата.
Ноа гледаше заплашително.
— Мърфи не внимава с ножа. Едва не ми отряза ръката.
— Той сам си е виновен — отвърна злобно Ландръм Мърфи.
Ландръм беше едро селско момче с широкото, обикновено лице на майка си Лавина.
— Само се върти наоколо и лови мухите. А това е мъжка работа.
Очевидно се опитваше да угоди на тълпата.
— Ако Ноа не може да я върши наравно с останалите, по-добре да се върне в колибите при жените.
Това беше удар под кръста. Ноа почервеня и се хвърли напред, но Стентън го улови, преди да направи нещо лошо. Въпреки това се изненада от силата на момчето. Едва успяваше да го удържи.
— И без това не бива да си тук. Нали и двамата бяхте болни тази сутрин? Трябва да си почиваш — заговори Стентън.
Той избута Ноа крачка назад, но момчето не го слушаше. Кръвта на Стентън се смрази от смъртоносния му поглед.
Но пръв нападна Ландръм Мърфи, с окървавения си нож в ръка. Ноа беше по-пъргав от двамата и отскочи настрани, но сетне се спъна в разровения сняг. Тълпата също се отдръпна назад, по-далеч от пътя на Ландръм, който се нахвърли върху Ноа и го събори по гръб. Само след миг той беше забил вече ножа в гърдите на Ноа.
Тълпата ахна смаяно и за миг всички застинаха.
Ландръм беше възседнал гърдите на Ноа Джеймс като обущар на работната си пейка. Преди някой да успее да го дръпне оттам, Ландръм замахна с ножа си към лицето на Ноа — по-хубаво от лицето на Ландръм, почти като на момиче — и отсече едното му ухо. Сетне го вдигна за миг в ръката си, като го гледаше как потрепва между пръстите му като току-що уловена рибка лещанка.