Болест, която превръща някои хора в чудовища. Но други успяват да скрият своята чудовищност в себе си.
Брайънт изведнъж се изправи, облян в пот. Изводите бяха пред очите му.
Чичото на Кесибърг беше пренесъл болестта.
Точно така беше достигнала тя до това място. Точно така бяха загинали всички златотърсачи.
Чичото на Кесибърг, точно като онова ирландско момиче, сигурно бе носил болестта в кръвта си, може би дори без сам да знае за това. И именно той беше пренесъл заразата в този район преди половин дузина години, като беше поставил началото на епидемия, която не само бе предизвикала смъртта на останалите хора от неговия отряд, но след това се бе разпространила и сред местните племена, като бе дала нов живот на някои от древните им вярвания и бе посяла страх сред всички обитатели на тези планини.
И ако това беше вярно, дори не беше изключено и други от неговото семейство да пренасят тази болест… или някаква наследствена черта, която им позволяваше да живеят с нея.
Други — като Луис Кесибърг.
Вероятността за това може би не беше голяма, но ако бе прав, всички хора от експедицията на Донър — нещо повече, всички жители на цялата тази територия — бяха застрашени от смъртна опасност. Трябваше да ги предупреди.
Но после се спря. Замисли се за онова, което предстои — не лично за него, а за бъдещето на науката.
И започна да съставя наум ново писмо.
Трийсет и шеста глава
В продължение на два дни, след като дойде в съзнание, Вирджиния отказваше да им каже защо е дошла или какво се е случило до езерото Тръки. Отначало Елита реши, че тя просто се инати, докато не забеляза трескавите жестове, които Вирджиния тайно отправяше само към нея. Тогава разбра, че не иска големите да разберат.
Каквото и да се беше случило, тя се срамуваше от него. Дори нощем, когато оставаха сами, не казваше почти нищо. Все пак разказа на Елита за клането на добитъка, за необичайното поведение на хората и за пререканията, които бяха избухнали сред тях. Разказа ѝ как по-младите, децата и младежите се предават първи на болестта.
— Казват, че е болест — рече тя.
Очите на Вирджиния винаги бяха широко отворени, така че изглеждаше непрестанно изненадана.
— Казват, че вече и Мери Мърфи е болна от нея.
— Затова ли избяга? — попита я Елита. — Защото се страхуваше и ти да не се заразиш?
Но Вирджиния не ѝ отговори, а каза само, че мистър Стентън и мистър Еди са отишли да потърсят помощ, но безуспешно, а мистър Кесибърг се опитва да заеме мястото на водач на експедицията. Ала не искаше да говори повече и когато Елита се опита да изкопчи подробности, се зави до брадичката и се престори, че заспива.
Големите спореха помежду си какво да правят с нея.
— Не можем да я изпратим обратно, не и преди да се оправи — настоя Джейкъб.
Продължаваше да се тревожи за Маргарет, майката на Вирджиния.
— Бездруго не можем да я изпратим сама, а не можем да си позволим да се лишим от хората, които стоят на пост — намеси се Бетси.
Дори Елита забелязваше, че Бетси не смогва да се справя с толкова много деца и толкова малко възрастни хора наоколо.
— След като Вирджиния е успяла да стигне дотук, пътят сигурно не е толкова непроходим — изтъкна Тамсен, като внимателно оглеждаше момичето от глава до пети.
Но Вирджиния настояваше, че е вървяла почти цял ден и едва не се е изгубила, така че на практика е било цяло чудо, че изобщо е стигнала до рекичката с елшите.
— Не ме изпращайте обратно — умоляваше ги тя. — Моля ви.
Няколко дни след нейното пристигане, в един изненадващо ясен ден, когато не валеше сняг, Луис Кесибърг се появи в техния лагер толкова рано сутринта, че кладите все още не бяха угаснали.
— Подозирах, че може да е тук — рече Кесибърг на Джейкъб, Бетси и Тамсен.
Стояха заедно навън, в студеното утро. Във въздуха все още се носеше дим от влажните дърва.
— Нейната майка ужасно се тревожи. Дойдох да я взема.
Мистър Кесибърг се държеше много по-вежливо от обикновено.
— Значи Маргарет Рийд е изпратила теб, така ли? — попита Тамсен.
Елита виждаше, че Тамсен не се заблуждава от поведението му.
— Дойдох аз, защото сега аз отговарям за всички — отвърна той малко по-силно, отколкото трябваше. — А тя си няма мъж, който да се грижи за такива неща и да внимава момичетата ѝ да не пощръклеят.