— Не е толкова страшно — рече Ловина Грейвс, макар че изражението ѝ говореше друго.
Не спираше да се усмихва накриво, докато разказваше, и беше неспокойна като птиче.
— Само ти бърка под полата и разни такива.
— На мен ми го сложи в ръката и ме накара да му го държа — обади се Нанси Грейвс толкова тихо, че Елита почти не я чу.
Нанси беше толкова отслабнала, че приличаше на призрак.
Елита не можеше да си поеме дъх, все едно някаква невидима ръка я беше натиснала под водата. Беше толкова глупаво да дойде тук. Бързо си даде сметка, че не може да разкаже на Томас за всичко това; така само щеше да го изложи на опасност. Той не можеше да се мери с Кесибърг.
Не беше минало и едно денонощие, откакто бе пристигнала в лагера, когато дойде и нейният ред. Беше излязла в гората заедно с Томас; идеята да потърсят риба в потока, бе негова.
На Елита ѝ се искаше да му каже, че има и по-лоши неща от глада; спомняше си пребледнялото лице и ужасеното кимване на Вирджиния, когато Кесибърг се беше надвесил над нея.
Беше легнала по корем на твърдия лед, който покриваше потока, и беше притиснала лицето си в него, като се опитваше да долови някакво движение. Томас беше отишъл да потърси камък, с който да разчупи леда. В действителност Елита не разбираше нищо от риболов. Беше израснала във ферма и беше опитвала риба само веднъж или два пъти през целия си живот. Но идеята на Томас ѝ се стори добра; след всичко, което ѝ беше разказвал, тя беше останала с впечатлението, че никой не знае как да преживява в трудни времена по-добре от индианците. Той беше хвърлил само един поглед на потока и беше заявил, че вероятно няма да намерят в него риба, годна за ядене, но Елита бе толкова развълнувана вече от приключението, че не му даде сърце да се откажат. Затова отиде да потърси камък, а Елита измете снега от заледената повърхност и застана на колене. Но не успяваше да различи нищо под леда — виждаше само тъмна плетеница от замръзнали клони и изгнили листа, сред които препускаше черната вода.
Мислеше си, че ще се чувства по различен начин сега, след като вече е била с Томас, но с изключение на болката, която се беше загнездила високо между краката ѝ, не усещаше нищо друго освен дълбоко задоволство — сякаш откакто беше станала жена, блуждаеше в сън, в който не я измъчваха кошмари. Идеята за това беше нейна; тя бе предложила на Томас да се срещнат при фургоните снощи. Вече никой не ходеше там. Беше опасно човек да излиза през нощта, дори след като бяха запалили кладите. Наоколо постоянно обикаляха по двама постови, въоръжени с пушки, а в сенките беше лесно да ги помислят за тях.
Беше взела одеяло, но не посмя да донесе свещ или фенер. Томас се появи изведнъж, сякаш изникна от нищото. Умееше да остава практически невидим; двамата си приличаха по това.
Когато Томас се покатери по ритлата и видя, че е постлала импровизирано легло, той се обърна към нея.
— Сигурна ли си, че искаш това? Помисли, Елита. Твоето семейство няма да ти позволи да бъдеш с мен. След като излезем от тези планини, те няма да ни оставят да бъдем заедно.
Нямаше смисъл да се тревожат за бъдещето. Тя щеше да бъде жена на Томас — макар и само за една нощ. И след това можеше да отиде в гроба, без да се разкайва.
И без това скоро всички щяха да отидат там.
Сега, докато стоеше на колене на дебелия лед върху потока, Елита чу шепот зад гърба си и спря, за да се ослуша. Косата на тила ѝ настръхна. Шепотът не спираше — като тих ромон, като съскането на вятъра.
Гласовете. Те се връщаха отново. Не можеше да различи думите, които казваха, но се бяха върнали и дращеха по краищата на съзнанието ѝ като някакво трескаво главоболие. Някои от гласовете бяха нови; това означаваше, че бяха умрели още хора. Тя се опита да затвори мислите си за тях.
Изведнъж почувства и нечие присъствие зад гърба си. Все едно я беше споходил призрак — като тъмна сянка, която прекоси съзнанието ѝ. Тя рязко се обърна и видя Кесибърг, който се беше показал на брега на потока, а дъхът му се кълбеше пред устата.
— Я виж ти — рече той.
Преди Елита да успее да се измъкне, той я сграбчи за раменете и я вдигна на крака, все едно беше парцалена кукла.
— Какво правиш тук сам-сама?
— Не съм сама — отвърна бързо тя.
Кесибърг хрипливо се засмя, все едно беше казала нещо смешно.
— Да, знам. Довела си индианския си любим. Колко жалко, че такова добро момиче се пропилява по този начин.
— Ние се обичаме — рече тя, преди да може да спре.
Не знаеше защо го каза. Стори ѝ се важно да го направи. Къде беше Томас? Едновременно ѝ се искаше да дойде, за да я спаси, и да не идва, за да се спаси самият той.
Кесибърг свали едната си ръкавица и я докосна по бузата с голите си пръсти. От допира му кръвта ѝ изстина.