Пред заслона бяха се събрали хора, но говореха тихо и думите не се различаваха. Мери остави Томас да се облича и пристъпи на пръсти до входа.
— Според мен да изчакаме — каза Уилям Еди, който беше застанал по средата на групата.
Беше изгубил половината от телесното си тегло, докато се изкачваха през планината, и приличаше на плашило.
— Мен ако питате, не съм видял някакви признаци на болестта у него.
— Но след като веднъж се прояви… — възрази Пеги Брийн. — Вижте какво стана с Ноа Джеймс и Ландръм Мърфи. Болестта се развива бързо. Не бива да чакаме индианското момче да започне да напада хората. Огледайте се — останали са предимно жени и деца. Трябва да се погрижим за децата.
— Нямаме нищо друго освен едно обвинение — изтъкна Стентън. — Нямаме никакви доказателства освен думата на Кесибърг.
Пеги Брийн скръсти ръце на гърдите си.
— Тогава защо го е застрелял Кесибърг, ако не е видял онова, което казва?
Мери се отдръпна с разтуптяно сърце. Значи Кесибърг беше казал нещо за Томас — и твърдеше, че болестта го е застигнала. Не знаеше точно какво е, но стомахът ѝ се сви, когато започна да осъзнава, че това всъщност няма никакво значение. Мисълта се беше загнездила вече в главите на всички.
Хората навън продължиха да спорят, но тя не се съмняваше накъде отиват нещата. Чувстваше се отмаляла, сякаш всеки миг ще се свлече на земята. Мери изтича обратно при Елита и Томас, който сковано закопчаваше ризата си.
— Слушайте ме, вие двамата: Томас трябва да избяга, при това веднага.
Той объркано вдигна очи към нея и тя добави:
— Те идват за теб.
Той спря да се закопчава и я загледа с широко отворени очи.
— Какво искаш да кажеш?
Аманда Маккъчън все още беше в ъгъла, където прибираше останалите превръзки, и сега хвърли поглед през рамо към тях. Мери не ѝ обърна внимание.
— Те се страхуват, че ще се предадеш на болестта — заговори бързо тя, като избута един сандък до порутената стена. — Кесибърг казва, че затова е стрелял по теб. Твърди, че е видял нещо нередно. Трябва да се изкачиш и да се измъкнеш навън през покрива…
Тя вдигна ръка към волските кожи и плата от палатките, които бяха навързани как да е за останките от покрива на заслона.
— И да бягаш. Не се обръщай. Ако останеш тук, Томас, ще те убият.
Не ѝ се искаше да го мисли, но беше виждала в какво се бяха превърнали хората. Не се колебаеха да нарочат някого и се колебаеха още по-малко, преди да предприемат нещо. Бяха обзети от параноя. От паника.
Томас не се поколеба — сякаш и той разбираше колко е безнадеждно всичко. Понечи да се изкатери по сандъка, но спря и се обърна към Елита.
— Ще дойдеш ли с мен? Или ще останеш тук?
Мери съчувстваше на Елита заради решението, което ѝ се налагаше да вземе. Да тръгне с него, означаваше сигурна смърт. Двамата нямаше да имат храна и оръжие, а освен това в горите наоколо дебнеха онези вълци — или каквито и да бяха създанията, които бяха донесли тази зараза. И снегът; снегът бе толкова дълбок, че никога нямаше да успеят да го прекосят. Но за Томас това беше единственият шанс да оцелее. Беше съвсем сигурно, че ще го убият, ако остане в лагера.
Но Елита не мислеше така.
Тя дръпна едно одеяло от най-близката постелка и го метна на раменете си.
— Идвам след теб. Качвай се.
Но мъжете нахлуха в заслона, преди Томас да успее да се покатери през стената.
Мери се опита да застане на пътя им, но собственият ѝ баща я сграбчи за ръката и я завлече навън в снега, без да я изпуска от хватката си.
Патрик Брийн, с почервеняло лице, неговият приятел Патрик Долан, германецът Шпицър и Луис Кесибърг награбиха Томас за краката и го събориха обратно на земята. Сетне го повлякоха навън, като минаха покрай Мери и Елита, без дори да ги погледнат, все едно не бяха там.
Мери понечи да тръгне след тях, но баща ѝ се обади предупредително:
— Ако се опиташ да им попречиш, само ще пострадаш.
Тя успя да се отскубне от него и се затича, а Елита я следваше по петите.
Скоро вече водеха Томас през гората. Елита ги настигна първа и се хвърли срещу двамата мъже, които бяха извили ръцете на Томас на гърба, но едрият германец Шпицър я отблъсна, все едно беше муха.
— Връщай се, момиче — рече предупредително Брийн. — Не бива да виждаш това.
Мери с мъка си пробиваше път през дълбокия сняг, за да ги настигне.
— Няма нужда да го убивате. Просто го пуснете. Няма защо да се тревожите — той ще ви остави на мира.
— Напротив — ще подивее като останалите, а след това ще се върне, за да ни нападне. И може би ще убие някой от нас или някое от децата. Нали видя какво стана с Ландръм? Това ли искаш?