Вонеше на труп, оставен твърде дълго на слънцето. Но пръстите му бяха студени, хлъзгави и влажни — от гнилоч. Той се задави от миризмата. Опита се да го отхвърли от себе си, но беше затиснат под него и нямаше сили да се съпротивлява. Устата на нещото сякаш се отвори двойно по-широко, като долната му челюст се откачи като на змия. Той зърна зъби, остри като гвоздеи и твърде, прекалено много — и дългия лъскав тъмен тунел на гърлото му, и ужасяващия език, който шибаше насам-натам като сляпо животно в търсене на плячка.
А сетне сякаш експлозия раздели челото му на две. Нещото се изпъна назад — Стентън усети вкус на повръщано — и се отдръпна, а половината му лице висеше като счупена щора. Но продължаваше да се движи. Беше живо.
Разнесоха се викове. Мери се озова до него, на колене в снега, като го дърпаше. Плачеше и крещеше.
— Защо ни остави? Нали знаеш, че е опасно? Какво си мислеше? Защо тръгна сам?
Уилям Еди стоеше зад него, стиснал димящата си пушка. Но очите му не се откъсваха от крака на Стентън, а изражението му не лъжеше.
— Лошо, а? — каза Стентън. — Чудовищата ме докопаха.
Думите изскочиха от устата му, преди да си даде сметка колко налудничаво звучат.
Но дали наистина беше налудничаво?
Може би това бе проклятието на тези планини — те първо принуждаваха човека да полудее, а след това обръщаха собствената му лудост срещу него самия, облечена в плът.
Като някакво библейско наказание.
Мери продължаваше да го стиска за ръката, все едно той можеше да се изправи на крака и да си тръгне оттам.
Стентън усещаше болестта, която навлизаше в тялото му, като някаква тъмна, хлъзгава и чужда тръпка по вените си — толкова ледена, че го изгаряше. Колко ли време щеше да мине, преди да го преобрази? Няколко дни? Една седмица? Поне дотогава щеше да е мъртъв вече, замръзнал от студ или разкъсан от чудовищата, след като се върнат.
Но дори това да не беше болестта, вече нямаше никакво значение. Беше толкова тежко ранен, че нямаше как да го върнат в лагера или да го пренесат достатъчно близо до ранчото, за да доведат някого на помощ.
— Тръгвай — рече той на Мери. — Бягай. Има и други. Всеки миг ще дойдат.
— Не мога да те изоставя — отвърна тя.
Дали изобщо му вярваше? Дали беше възможно да го разбере? Беше прекалено студено, за да заплаче, но дори на мътната светлина от далечния огън — значи все пак бяха успели да го запалят — болката се четеше ясно по лицето ѝ. Нито една част от него не беше останала недокосната от тази болка.
— Трябва — рече той и се обърна към Еди.
Напрежението и ужасът продължаваха да се разнасят в него, така че главата му се въртеше, сякаш всеки миг щеше да повърне. Трябваше да отпусне глава, поне за малко…
— Тръгвайте. Отдалечете се колкото можете повече от това място.
Еди вдигна пушката на Стентън.
— Искаш ли да ти я заредя?
— Не, вземете я с вас. Ще ви потрябва. Аз ще се оправя.
Сетне се обърна към Мери:
— Хайде, тръгвай. Искам да останеш жива, Мери. Иначе няма да има никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл.
Но тя не помръдваше от мястото си до него.
— Няма да те изоставя. Няма.
Гласът ѝ звучеше така, все едно се пропукваше лед; все едно се пропукваше самата тя. Всички се пропукваха.
Устата му започна да пари и се овлажни. Очите му се замъглиха и пред тях се появиха искрици. Бледото лице на Мери му се струваше твърде близо. Ужасно му се искаше да я целуне.
Но си нямаше доверие да го направи. Кой знае какво щеше да му донесе вкусът на устните ѝ.
Кой знае какво щеше да стане с нея, когато във вените му бушуваше този внезапен глад.
— Тръгвайте — рече той за последен път с финален прилив на увереност, който отне всичките му сили.
Зарадва се, когато Еди я улови под мишниците и я дръпна, за да я изправи на крака. Нямаше да има сили да я накара да си тръгне още веднъж. Може би щеше да я помоли да остане с него. Може би щеше да започне да я умолява да легне на снега до него и да го прегърне, докато не дойдат зверовете, за да ги разкъсат.
Може би щеше да започне да я целува, докато самият той не я разкъса. Заби пръсти в снега, като се опитваше да охлади все по-силната горещина във вените си, от която изгаряше целият.