Още дълго време продължи да чува виковете ѝ, докато тя повтаряше името му и умоляваше Еди да я пусне. Най-сетне гласът ѝ отслабна като свиренето на вятъра сред далечните върхове.
Той изчака, докато вече не можеше да направи разлика между двете, преди да бръкне в джоба си. Беше донесъл със себе си две неща — сантиментални капризи. Едното беше кесийката му за тютюн, в която носеше последната стиска златна Вирджиния. Наложи се силно да дъхне в шепите си, за да ги събуди за живот; едва тогава внимателно извади една хартийка и положи последните си късчета тютюн в нея. Облиза крайчеца на хартийката и я сви между палеца и показалеца си. Успя да накара кремъка да хвърли една искра и имаше късмет да я улови. Внимателно я разпали до пламъче. Дръпна дълбоко и напълни дробовете си с ароматен, топъл дим. Добре. Едно последно хубаво нещо в живота му.
Жегата вътре в него вече го поглъщаше изцяло, но той се опита да успокои ума си. Спомените се носеха през него като сенки над водата: дядо му, който обикновено беше толкова строг и неумолим, веднъж бе дал утеха в скръбта на мъж от своето паство, който бе изгубил жена си. Дъждът, който биеше по покрива на къщата на Лидия, когато бяха на тавана, тя се притискаше в него и косата ѝ го погъделичка по лицето, когато се наведе да го целуне. В онзи миг животът му можеше да свърши и той нямаше да има нищо против. Беше я предал и оттогава се беше борил да поправи грешката си; и може би в крайна сметка точно това бе неговото покаяние. „Божиите мелници бавно мелят, но мелят на ситно.“ Запита се къде ли беше Едуин Брайънт; надяваше се да е добре.
Не си позволяваше да мисли за Мери — все още не.
Най-сетне изпуши цигарата до пръстите си и я пусна в снега. От другия си джоб извади малък револвер. Със седефена дръжка, красив като бижу. Беше го запазил у себе си с мисълта, че е съвършеният спомен от Тамсен Донър. Красива, но смъртоносна. Провери дали е готов за стрелба.
И едва след това затвори очи и си представи лицето на Мери. Привика го от мрака на съзнанието си и го задържа пред вътрешния си взор — като ярко грейнала звезда, като последния си спомен.
Револверът бе малък, така че се оказа удобно да пъхне дулото между зъбите си.
Четирийсет и първа глава
Седмината останали членове на отряд „Пропаднала надежда“ бяха изкачили следващия склон наполовина, когато чуха изстрела, който отекна над долината.
Дотогава Мери беше престанала да крещи вече. Олюля се само веднъж. Сетне продължи да крачи напред, като стискаше очи срещу внезапните заслепяващи пориви на снежната вихрушка.
Четирийсет и втора глава
Тамсен беше сигурна, че Бог ги е изоставил. Питаше се единствено от колко време бяха оставени на милостта на един свят без Бог — дали не беше още от самото начало? Дали се беше случило в онази вечер, когато взе за любовник Джефри Уилямс, семейния лекар, или бе станало много преди това? Дали дяволът не я беше последвал чак дотук? А може би дяволът бе вътре в нея — още от деня, в който се беше родила. Може би точно дяволът я пазеше жива.
В нощта, в която го ухапаха, Соломон Хук — синът на Бетси от първия ѝ съпруг — беше излязъл от палатката, за да занесе калаена чаша с гореща вода на мъжете, които стояха на пост. До този момент в лагера до рекичката с елшите цареше спокойствие. Тамсен и останалите от семейството чуха неговия вик и изтичаха от палатката, на студа и влагата, където го намериха проснат на земята, а към гората се стрелна сенчеста фигура.
Тамсен изкрещя и когато Уолт Херън вдигна пушката си и стреля след съществото, тя не изпита никакво усещане за мъст, а единствено нови дълбини на ужаса. Вече нямаше как да се отрече, че там навън наистина имаше нещо смъртоносно и нечовешко, което непрестанно пропълзяваше все по-близо до тях.
Джейкъб веднага занесе доведения си син в палатката и Тамсен се зае да се погрижи за раните на момчето, докато Бетси стоеше отстрани и плачеше, заровила лице в дланите си. От създанието по момчето беше полепнала тежка воня — подобно на миазма, на лоша поличба. Момчето не изглеждаше толкова зле, но отстрани на шията му имаше дълбока резка, която притесняваше Тамсен, и дори след като почисти раната, тя продължи да усеща, че нещо не е наред.
Соломон живна още на следващата сутрин, а до следобед вече се държеше така, все едно нищо не е станало. Отиде с Лиан да събере дърва за огъня и събра сняг в едно ведро, за да го разтопят за вода. Имаше здрав апетит. Изглеждаше неуморим.
До вечерта страните му се бяха зачервили и пареха на пипане. Кожата му беше мокра от пот.
На другия ден вече тичаше насам-натам, като бореше братята и сестрите си в претъпканата палатка. Когато Бетси го сгълча, той изхвърча навън на студа без връхна дреха или ръкавици и не им обърна никакво внимание, когато му казаха да се върне вътре. Не позволи и на Тамсен да прегледа раната или да му смени превръзката.