Срамуваше се от първата си мисъл, че онзи шарлатанин — измамникът от Германия, който беше причинил, макар и косвено, смъртта на съпругата на Джори — сигурно е бил изпратен от самия дявол, за да измъчва Тамсен и да разбуди мислите, които отдавна бе заровила дълбоко в душата си.
Джори имаше пълното право да отправи тази молба, разбира се. Тамсен беше накрая на силите си, след като бе починал първият ѝ съпруг, Тъли Дозиър. Беше ѝ трудно да живее като млада вдовица в малък град — мъжете си позволяваха да предполагат разни неща за жените, които бяха познали мъжкото внимание, а сетне изведнъж им се беше наложило да преживяват без него. Имаше няколко инцидента. Отначало всички бяха пленителни и вълнуващи, но в крайна сметка я оставяха единствено с пустота в себе си.
При все това, когато получи поканата от Джори, Тамсен се разкъсваше от колебания. Възнамеряваше да му откаже, но по-дръзката част от сърцето ѝ се съгласи — заради децата му, поне така си казваше.
Сега не откъсваше очи от силните му ръце, когато шибна кобилата с юздите, за да я подкара в тръс. Той хвърли един поглед на сестра си и подхвърли:
— Днес си по-красива от картина, Тамсен. Надявам се Джордж Донър да знае какъв щастливец е.
— Не се съмнявам, че знае — отвърна тя с принудена усмивка.
Джори въртеше юздите в ръцете си.
— Но сигурна ли си, че искаш точно това? Все още не е късно да си промениш решението.
— Защо го казваш сега? — попита го тя, като се постара да не издаде притеснението си.
— Ти не познаваш този човек, не и както трябва. Минали са само три месеца.
Не, тя със сигурност не познаваше добре Джордж Донър — но и никога нямаше да познава някой друг толкова добре, колкото познаваше Джори. И той би трябвало да го разбира.
— Знам достатъчно за него.
Тамсен знаеше, че бъдещият ѝ съпруг е състоятелен: двамата с брат му Джейкъб бяха собственици на две големи ферми. Имаше овощна градина — ябълки, праскови, круши — и добитък. И хубава къща с осемдесет акра земи около нея.
— Той е много по-възрастен от теб. Мислиш ли, че ще може да те направи щастлива?
Тя не му отговори. Въпросът бе натоварен с твърде много смисъл. Запита се дали Джори изобщо си дава сметка за това. Но ако не го разбираше — ако не разбираше защо я боли, когато той се съмнява в решението ѝ да се омъжи — значи нямаше как да разбере и защо тя се чувства по този начин.
А Донър — той щеше да ѝ даде сигурност. Покрив над главата, място в общността, пари в банката. С Джордж Донър животът ѝ щеше да бъде уреден и на тревогите ѝ щеше да се сложи край. А той беше и хубав мъж, по свой си начин — макар и хубостта му да не я вълнуваше наистина и в нея да не се беше надигнало нищо, когато той прояви дързостта да я целуне.
Нищо подобно на трепета, който усещаше сега в очакване да обърне тази нова страница от живота си — и да остави всичко останало зад гърба си.
— Знам какво е най-доброто за мен — отвърна тихо тя. — Джордж Донър е най-доброто за мен.
Сетне добави:
— Все пак не мога вечно да живея с теб.
Джори се прокашля. Нещо проблесна в очите му и тя се почуди какво беше.
— Просто искам да кажа, че не бива да бързаш толкова. Не се съмнявам, че може да намериш и по-добър от него. И знам, че ще липсваш на децата.
Той помълча, преди да добави:
— Ще липсваш на всички ни.
Тя прехапа устни, за да не позволи на гнева си да се излее навън и да се преобрази в ридания. Как беше възможно Джори толкова да не си дава сметка какво мисли и казва? В момента имаше нужда от нещо, за което да се хване. Джордж Донър щеше да бъде нейната котва.
— Знам какво правя, Джори. И вече съм взела решение. А сега нека да не говорим повече за това.
Тя се загърна по-плътно с наметалото и се премести по-настрани на капрата, така че краката им вече да не се докосват, и усети хлад там, където преди усещаше топлината му.
Джори прие тези думи. И по пътя до фермата на Донър не възрази повече.
Калаеният покрив сияеше като сребро на светлината на утринното слънце. Джордж Донър притежаваше голяма къща, два пъти по-голяма от къщата на Джори. Беше прясно варосана, поддържана и изчистена до блясък. На стълбището на входа бе сложен керамичен съд с голям букет от диви богородички, за да посреща гостите. Това подобри настроението на Тамсен, както и погледите, които ѝ хвърляха всички гости — с възхищение и завист в очите.