Като цяло керванът е необичайна смес от човешки съдби — и въпреки че понякога се отдават на политиканстване и интриги, аз с неохота ще се разделя с всички тях, когато продължа сам утре сутринта. Реших да последвам плана, за който вече ти писах — като се присъединя към неголямата дружина мъже без семейства на мулета и коне, за да се придвижваме по-бързо. Не успях да убедя Стентън да замине заедно с мен и подозирам, че той не искаше да го стори, защото смята, че може да е полезен като участник в голямата експедиция — понякога разкъсвана от междуособици. В едно отношение изпитвам облекчение от неговото решение — по този начин с тях ще има поне един разумен човек, но продължавам да се тревожа, че ще ги изоставя, преди да са избрали следващия си водач.
Форт Ларами е истински пограничен форт — точно такъв, каквито ги описват във вестниците. Човек остава с усещането, че се намира на самия край на цивилизацията — а отвъд кирпичените стени се шири земя, почти недокосната от белите заселници, където продължава да властва дивата природа. Разказаха ми, че само през тази година през форта са преминали няколко хиляди фургона на заселници — по всеобщо мнение броят им през следващата година ще се увеличи, стига да не избухнат сражения с индианците или война с Мексико. По всичко личи, че фортът просперира: в допълнение към неголемия гарнизон, който е разквартируван там, зад стените му има и търговски пункт, ковачница, конюшня и пекарна. В границите на форта са издигнати и няколко къщи на по два етажа, в които вероятно живеят собствениците на форта, техните семейства и прислуга.
Макар че този керван е сред последните за сезона, във форта кипеше живот, когато пристигнахме. Няколко трапери — мръсни и неугледни мъже със стари кожени дрехи и шапки — разтоварваха конете си пред търговския пункт. По улицата тичаха деца и весело пищяха. Видях половин дузина индианци, възседнали фантастично пъстрите си мустанги, които бавно яздеха през форта, а на слънцето пред конюшните се припичаха други, облечени в дрехи по западен образец, но украсени с перата и мънистата на своя народ.
За никого не беше изненада, че слухът за наличието на бар в търговския пункт се разпространи мигновено. Но онова, което най-вече интересуваше лично мен, беше вероятността за топла храна. Онова, което мога да си приготвя сам на лагерния огън, вече ми е омръзнало до болка. Едва бях успял да се настаня на една от издрасканите маси в трапезарията, пред тенекиена чиния с рядка яхния, когато вниманието ми беше привлечено от непознат мъж — облечен като трапер или планински водач, с характерните им износени кожени дрехи, с дълга бяла коса и набръчкано лице, обветрено и потъмняло от слънцето като пергамент. Мъжът се казваше Лайънъл Фарнсуърт — и за разлика от всички останали, се беше отправил на изток вместо на запад. Нещо повече — пътуваше сам, което е рискована стратегия в тази толкова рядко населена територия. Обясни ми, че вече веднъж е ходил до Орегон и два пъти до Калифорния, така че познава маршрутите по-добре от всеки друг.
Според Фарнсуърт идеята да се мине през прохода Хейстингс — по маршрута, по който Донър смята да преведе своите хора — е почти катастрофална. По мнението на Фарнсуърт пътят е твърде неравен за фургони и твърде негостоприемен за животните. По една случайност, докато разговарях с него, Донър беше до мен и не се зарадва да чуе, че намерението му е истинска загуба на време. Той незабавно се опита да убеди Фарнсуърт, че греши — като му обясни, че във Форт Бриджър ще ги посрещне самият Хейстингс, откривателят на този проход, който е обещал да ги преведе чак до Калифорния — но възрастният ни събеседник беше непоклатим в убежденията си. Той не пестеше думи, за да обясни възможно най-ясно на Донър, че не бива да се отклоняват от стария маршрут — но щеше да постигне повече успех, ако се беше опитал да накара някой чайник да изпее ария.
В интерес на истината, когато научи, че самият аз възнамерявам да мина по него (макар и без фургони и в състава на много по-малка дружина), той се опита да разубеди и мен. И след като продължих да го разпитвам, накрая се разбра, че суровият терен не е единствената — или дори главната — причина за неговата неприязън. Той призна, че по време на пътуването си недалеч от езерото Тръки е срещнал индианско племе на име анауаи, но ме предупреди да не се занимавам с тях. Когато му казах, че никога не съм чувал за племе на име анауаи, той не беше изненадан — племето било малко и се смятало за твърде изолирано. Фарнсуърт твърдеше, че са особено диви; нещо повече, според него те се придържали към ужасяваща традиция, на която станал свидетел със собствените си очи: човешки жертвоприношения.