— Знаете ли какво, аз лично ще оседлая коня си и ще ви заведа до началото на прохода — предложи Бриджър. — Но преди това най-добре останете няколко дни, за да се уверите, че животните ви са нахранени и отпочинали както трябва. Имаме овес и малко царевица за фураж. Но оттук до форта на Джон Сътър в Калифорния няма нищо. Това е последният ви шанс да ги угоите както подобава, преди да се качите в планините.
— И ние няма да го изпуснем, господа — отвърна Донър, като се усмихна поред на двамата, преди да си тръгне. — Можете да разчитате на това.
Стентън го изчака да излезе, преди да се обърне към Васкес.
— Има ли писмо за мен от Едуин Брайънт? Би трябвало да е минал оттук преди около една седмица.
Стори му се, че в тъмните очи на Васкес проблесна нещо, но му отговори Бриджър:
— Как каза, че се казва?
— Брайънт. С няколко години по-възрастен от мен, през повечето време носи очила. Вестникар.
Бриджър поклати глава.
— Не си спомням някой е това име да е минавал оттук. Така или иначе, няма писмо за теб.
Стентън за миг беше завладян от тревога.
— Но той беше точно пред нас по пътя — настоя Стентън.
Бриджър не отговори нищо и той продължи:
— И смяташе да спре тук. Сам ми го каза.
Не искаше да мисли за онова, което можеше да го е сполетяло по пътя: Брайънт ранен, мъртъв или умиращ.
— Не, не, всъщност имаш право. Той наистина беше тук, вече си спомням — рече бавно Васкес.
Стентън изпита облекчение, че приятелят му все пак бе минал през форта. Но в държанието на двамата мъже имаше нещо, което не му изглеждаше както трябва.
— Брайънт се канеше да остави писмо за мен. Сигурни ли сте, че няма нищо?
— Няма нищо, сър — отвърна Васкес.
Стентън разбра, че го лъже.
— Е… нали чухте Донър? — каза той. — Ще останем тук още няколко дни. Аз още веднъж ще дойда да проверя, ако все пак излезе нещо.
Той се обърна, за да си върви. Зад него Бриджър му отвърна единствено със скована усмивка, като му показа всичките си зъби.
През следващите два дни се изливаше сив непрестанен дъжд. Никой не се оплакваше, защото иначе нямаше как да свърши сушата, но дъждът беше точно толкова силен, че да удави радостта от живота. Огньовете припукваха и пушеха; семействата се свиваха по палатките си и трепереха по цяла вечер, навлечени с калните си дрехи и ботуши, като не спираха да се чешат заради въшките и другите паразити, които сякаш се бяха завъдили в завивките и дрехите на половината от пътниците в кервана. Най-тежко беше за по-старите хора от експедицията — като Матис Хардкуп, възрастен белгиец, който пътуваше сам. Хардкуп не познаваше човешката природа и беше решил да се осланя на Кесибърг (съвсем необяснимо, поне според Стентън), но на Кесибърг му беше омръзнало да се грижи за стареца и го беше изхвърлил от фургона си въпреки тихите възражения на жена си Филипин. Изтощен от трудното пътуване, измъчван от тежка кашлица, Хардкуп влачеше крака из целия форт, понесъл постелката и почти празната си пътна торба, като си търсеше никое сухо местенце, където да легне.
Някои от семействата се измъкнаха от влагата и калта, като взеха стаи под наем от Бриджър и Васкес. Джеймс Рийд настани многобройното си домочадие в бараките, които стояха празни, след като гарнизонът се беше изнесъл от форта миналата година. Джордж и Джейкъб Донър надминаха това постижение, като предложиха на Васкес достатъчно пари, за да накара собственото си семейство да освободи дървената им колиба. Така двете фамилии Донър можеха да се скрият от дъжда, да се радват на топла храна и да кипват вода в големия меден казан на Васкес, за да се къпят. Колкото до Стентън, той си оставаше твърде заклет янки, за да харчи пари, когато разполагаше със здрава палатка.
Най-сетне, на третата сутрин от престоя им във форта, дъждът спря. Стентън беше приклекнал до брега на реката, гол до кръста, струпал дрехите си наблизо. Водата беше толкова студена, че дъхът му спираше. Къпането с ледена вода беше истинско мъчение, но беше друго нещо, към което изпитваше необяснима привързаност — и несъмнено го дължеше на дядо си. Той бързо изми откритите части от тялото си. Донър им беше обещал, че това ще бъде последният им ден във форта, затова всички бързаха да приключат със задачите си. На Стентън му предстоеше много работа: да провери осите и колелата за признаци на износване или пукнатини; да почисти сбруята, която се беше вкоравила от пот; да огледа копитата на воловете и коня си. Товарните и ездитните животни струваха точно толкова, колкото струваха копитата им, и никой не можеше да си позволи да изгуби животно по пътя.
По-скоро усети писъка, отколкото го чу. Разпозна нейния глас и го почувства в тялото си, все едно беше предназначен единствено за него. Грабна револвера, който беше оставил върху купчината с дрехите си, но не спря, за да вземе нещо друго. Втурна се право към мястото, откъдето се чу нейният глас.