Мери Грейвс.
Тя лежеше по гръб в праха и пълзеше заднешком. Но шокът да я открие в това положение, не беше нищо в сравнение с изненадата от непознатия мъж, който се беше надвесил над нея. Той беше мръсен, кожата му бе почти като на прокажен, а очите му бяха зачервени и сълзяха. Вонята, която се разнасяше от него, беше толкова силна, че Стентън едва не се задави.
Всички тези мисли преминаха за миг през главата на Стентън. По-късно нямаше да си спомня нищо друго, освен двете крастави ръце, протегнати да стиснат раменете на Мери, преди да се прицели в него и автоматично да му пусне два куршума.
Изстрелите улучиха човека — ако изобщо можеше да бъде наречен така — в гърба. Той пусна Мери и се свлече напред. Тя го блъсна с всички сили, за да не я затисне. Опита да се изправи, но отново се свлече в праха. Лицето ѝ беше много бледо и Стентън виждаше, че прави всичко по силите си, за да не се разплаче.
Стентън се изненада, че мъжът все още е жив; беше почти сигурен, че го е улучил и с двата куршума. Той приклекна до него, за да види дали не може да направи нещо.
— Не се мятай, така ще изгубиш повече кръв — нареди му той.
Но когато протегна ръка, за да го накара да лежи неподвижно, непознатият се хвърли към него и едва не отхапа пръстите му с оголените си зъби с цвят на ръжда. Стентън силно го удари в лицето; костите му сякаш бяха омекнали — като изгнила гъба.
Мъжът падна по гръб в праха и Стентън се удържа да не го простреля още веднъж. Вместо това се обърна към Мери, която все още бе на земята.
— Добре ли си? Нали не си ранена?
Тя поклати глава. Беше толкова пребледняла, че Стентън различаваше плетеницата от венички по страните ѝ.
— Ще се оправя — каза тя.
На рамото ѝ се виждаше яркочервена резка.
— Какво е това? — попита Стентън.
Тя докосна раненото място с трепереща ръка.
— Нищо. Просто драскотина.
Мери вирна брадичка към непознатия мъж.
— Бях излязла да видя защо се бавят братята ми — бяхме ги изпратили да донесат едно ведро вода — и той изведнъж изскочи от гората. Преди да се усетя, вече ме беше сграбчил и…
Тя замълча, за да си поеме дъх, и Стентън отново видя, че се старае да не се разплаче.
— Нищо няма да ти направи. Ще го застрелям между очите, ако само се опита да стане от земята.
Крайниците на мъжа отново се бяха раздвижили. Значи не беше в безсъзнание.
Но Мери сякаш не му обръщаше внимание. Тя отново се опита да се изправи на крака.
— Братята ми… Виждал ли си братята ми?
— Не се безпокой. Ще ги потърся веднага след като те върна в лагера.
Той се зае да помогне на Мери да се изправи и в този миг чу викове. От гората с тропот изскочиха няколко мъже от експедицията.
— Какво става тук? — настоя да узнае Джордж Донър.
Беше пристигнал пръв, притиснал шапката си, за да не падне от главата му. На няколко крачки след него бяха Уилям Еди и Джим Бриджър. Бриджър държеше на каиш куче, което изглеждаше опасно. Животното изръмжа, когато подуши кръвта в праха.
— Кой стреля? — попита Бриджър и млъкна, когато видя човека на земята. — Господи Боже, какво…?
Бриджър с усилие удържа кучето, когато то се хвърли срещу непознатия. Странно, помисли си Стентън; възрастният мъж изобщо не изглеждаше изненадан от това, което беше видял.
— Чух писъка на Мери — каза Стентън.
Мери се беше облегнала е цялата си тежест на него и Стентън нямаше как да не забележи намръщения поглед на Еди.
— Когато дойдох, този мъж я беше нападнал.
Донър не криеше отвращението си.
— Лицето му… — каза той и поклати глава. — Какво му има?
— Нека всички да се успокоим — предложи Бриджър с дружелюбен тон.
Той подаде каиша на кучето на Еди и приклекна до мъжа, за да върже ръцете му с въже. Стентън забеляза, че китките на непознатия са охлузени почти до кръв. Мъжът беше седнал, но не оказваше съпротива; Стентън забеляза, че се бои от кучето на Бриджър, но Бриджър въпреки това се отнасяше внимателно с него.
— Този човек е пленникът, за когото ви разправях — обясни Бриджър. — Трябва да се е измъкнал.
— Пленник? — повтори Донър.
Явно не знаеше нищо за това, което беше разказвал Бриджър на новите си гости през последните няколко дъждовни вечери. Самият Стентън беше чувал само преразказани слухове.
— Какво е направил?
— Нищо не е направил — отвърна Бриджър, като сви рамене. — Не и това, което си мислите. Един от онези златотърсачи, които се изгубиха в гората преди няколко години. Оттогава е трескав в главата и се побърка. Нали го виждате как се държи? Затворили сме го за негово добро, за да не се нарани.